Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

Тъкмо се канех да се запътя натам, когато в библиотеката се разнесе мъжко стенание. Заковах се на място.

Навън в коридора светна и мракът в библиотеката изчезна. Тялото на Елиът лежеше на няколко метра от мен — устата му зееше отворена, кожата му беше станала пепелява. Обърна очи към мен и протегна ръка.

Изпищях пронизително. Завъртях се на пети и хукнах навън от библиотеката, като блъсках и събарях столовете по пътя си. „Бягай! — наредих си. — Тръгни към някой изход!“

Залитайки излязох от вратата и в този момент осветлението в коридора угасна и всичко отново потъна в мрак.

— Пач! — опитах се да извикам, но гласът ми заглъхна и заседна в гърлото.

Джулс беше мъртъв. Елиът беше полумъртъв. Кой ги беше убил? Кой оставаше? Опитах се да проумея случващото се, но разумът ме беше напуснал.

Нещо ме блъсна в гърба и аз изгубих равновесие. Още един тласък ме запокити настрани. Главата ми се удари в едно от шкафчетата и аз се зашеметих. Пред очите ми пробяга тесен лъч светлина и на фокус застанаха две очи зад черна скиорска маска. Светлината идваше от миньорска лампа, закрепена над маската.

Надигнах се и се опитах да избягам. Едната ръка на нападателя ми рязко се стрелна напред и ми блокира пътя. С другата си ръка той ме притисна към шкафчето.

— Помисли, че съм мъртъв ли? — Усетих злорадството, ледената усмивка в гласа му. — Не можех да пропусна последния шанс да си поиграя с теб. Позабавлявай ме. Кой значи бил лошият според теб? Елиът? И не ти ли минаваше през ума, че е възможно най-добрият ти приятел да е направил всичко това? Топло, топло, нали? А-а, ето това прави страхът — изважда на повърхността най-лошото у нас.

— Ти си бил — отекна гласът ми.

Джулс свали скиорската маска и миньорската лампа.

— От плът и кръв.

— Как го направи? — попитах все още с треперещ глас. — Видях те. Не дишаше. Беше мъртъв.

— Отдаваш ми прекалено много заслуги. Всичко се дължи на теб, Нора. Ако съзнанието ти не беше толкова слабо, нямаше да успея да го направя. Не ти е приятно, нали? Обезсърчително е да знаеш, че от всички съзнания, в които съм нахлувал, твоето беше най-леснодостъпно. И най-забавно.

Облизах устни. Устата ми усещаше странен вкус — нещо средно между лепкав и сух. Усещах мириса на страха в дъха си.

— Къде е Ви?

Той ме зашлеви по бузата:

— Не сменяй темата. Наистина трябва да се научиш да контролираш страха си. Страхът пречи на логиката и отваря най-различни възможности за хора като мен.

Никога не бях виждала тази страна на Джулс. Винаги беше толкова мълчалив и начумерен, излъчваше пълна липса на интерес към околните. Стоеше отстрани и не привличаше почти никакво внимание или подозрение. „Много умно от негова страна“, помислих си.

Хвана ме за ръката и рязко ме дръпна след себе си.

Забих нокти в кожата му и се извих, а той ме удари с юмрук в корема. Политнах назад и се опитах да си поема въздух, ала не успях. Раменете ми се плъзнаха по едно шкафче и аз се строполих на земята. Глътка въздух се спусна в гърлото ми и аз я поех задавено.

Джулс докосна следите от ноктите ми по ръката си.

— Скъпо ще ми платиш за това.

— Защо ме накара да дойда тук? Какво искаш? — не успях да прикрия истерията си аз.

Той ме дръпна грубо за ръката и ме повлече надолу по коридора. Ритна една врата, натика ме вътре и аз паднах на пода, удряйки длани в твърдия под. Вратата зад гърба ми се затръшна. Единствената светлина идваше от лампичката, която Джулс държеше в ръка.

Във въздуха усетих познатия мирис на тебешир и стари химикали. По стените висяха плакати с изображения на човешкото тяло и на напречни разрези на човешки клетки. В предната част на помещението имаше дълъг черен гранитен плот с мивка. Бяхме в кабинета по биология на Тренера Макконахи.

Нещо метално проблесна и привлече погледа ми. На пода зад кошчето за боклук имаше скалпел. Явно нито Тренера, нито чистачът го бяха забелязали. Пъхнах го под колана на джинсите си точно преди Джулс да ме изправи на крака.

— Наложи се да прекъсна електричеството — каза той и постави лампата на най-близката маса. — Не можеш да играеш на криеница на светло.

Стържейки по пода, дръпна два стола и ги постави един срещу друг.

— Седни. — Не прозвуча като покана.

Очите ми се стрелнаха към прозорците на далечната стена. Запитах се дали ще успея да отворя някой и да избягам, преди Джулс да ме докопа. Насред хиляди други наполовина потиснати мисли си заповядах да не изглеждам уплашена. Някъде в дъното на съзнанието ми изникна един съвет от тренировките по самоотбрана, на които двете с мама ходихме след смъртта на татко. „Гледай нападателя в очите… придай си уверен вид… мисли трезво…“ Лесно е да се каже, ама хайде напрани го!