Ейдриън Чайковски - Поглед в мрака

И Неро беше мъртъв. Повече нямаше да рисува. Честа, убиецът с кървавите ръце, мразен и ухажван по равно, Честа също беше мъртъв. Таки не можеше да си представи света без неговата ненавистна сянка.

Не за тях плачеше, макар че би могла. Друга загуба режеше сърцето й като с нож, по-безмилостно и от болката, пронизала я когато собственият й брат беше загинал. Нейния „Еска Воленти“ го нямаше, размазал се беше някъде в града заедно с леталото на Аксрад, а вероятно и със самия Аксрад. Щеше да има други ортоптери, повтаряше си Таки, но никой нямаше да е като „Еска“, толкова съвършен, толкова верен. Сред толкова много смърт Таки плачеше горчиво, като осиротяло дете. Оплакваше една машина.

Нечии стъпки я накараха да вдигне зачервените си очи. Ниамед клекна до нея и сложи ръка на рамото й. Нейната „Екзекуторка“ се беше отървала без драскотина от въздушното сражение. Въпреки това Ниамед разбираше мъката на Таки. Зад нея стоеше Древане Сае, водното конче, и се подпираше тежко на тояга, кракът му бе превързан. Изрисуваното му лице беше изопнато, изражението му — мрачно. Ездитното му насекомо, което той беше отгледал от яйце, както повелява традицията, беше загинало, простреляно в корема. Древане също разбираше мъката й.

Имаше работа за вършене, и то скоро. Онези граждани на Соларно, които не бяха заети да скърбят, да спасяват покъщнината си или да гасят пожари, вече гледаха на север. Там се простираше империята, за чието съществуване доскоро никой от тях не бе подозирал, но която сега занимаваше мислите им с един и същи въпрос: „Ами ако се върнат?“

А Империята на осите несъмнено щеше да се върне, освен ако някой не й попречеше. Ако Че и нейните приятели не й нанесяха жесток удар, днешната победа на Соларно щеше да се окаже напразна. Защото победата, прогонила завоевателя от Соларно, беше като камък, отскочил безобидно от тежката броня на Империята на осите. Камък, който нямаше да остави следа, освен ако и други камъни не политваха с него, толкова много, че Империята да се огъне, да спре, да направи крачка назад и да вдигне щита си.

Таки откри, че всъщност изобщо не й пука. Вече не чувстваше Соларно като свой дом. В този Соларно, в днешния Соларно, вече ги нямаше твърде много неща, които бяха важни за нея.

— И последните стълкновения са приключили — информира я Ниамед. — Оцелелите осородни войници са се предали. Сега остава да ги изпратим на север с някое подходящо за случая предизвикателно посланийце.

— Подходящо за случая? — Нещо като: „Не ни убивайте, моля.“ Не го изрече на глас, вместо това попита: — И сега какво следва?

— Церемонии — отвърна сухо Ниамед. — Знаеш какви сме ние, соларнийците, опре ли до такива работи. Сигурно ще искат да те възнаградят в знак на признателност. Реших да те предупредя, в случай че решиш да се измъкнеш на пръсти.

— Нека ми дадат ново летало — каза с кух глас Таки. — А после нека ме оставят на мира. — Не искаше нищо друго. Нищо. Писнало й беше от всичко.

Принцесата се изправи. Тълпата по скамейките около арената се тресеше в паника и объркване. Никой не знаеше какво става. Навярно Седа беше единствената, която бе наясно.

Тя сведе поглед към трупа на брат си и за пръв път й стана мъчно за него. Алвдан седеше като статуя на трона си, килнат леко настрана, с избелена кожа и лице, застинало в израз на бездънен ужас.

Седа се обърна наляво и срещна погледа на генерал Максин. Началникът на Рекеф се тресеше. Погледна към обезкървеното лице на императора, после завъртя безумни очи към нея.

Никога не би могъл да се досети за истинските мащаби на заговора, но съобрази най-важното. Разбра, че е нейно дело.

— Дръжте я! — изрева той, надвиквайки крясъците, воя и трясъка на метал. Гласът му прозвуча уверено, като на човек, чиито агенти винаги са наблизо. — Убийте малката кучка! На място! — Изтегли меча си, но не направи и крачка.

Рекефските агенти се появиха незабавно откъм тълпата. Много са добри, помисли си Седа. Самата тя не ги беше различила сред множеството, преди да излязат напред.

— Тя е виновна за смъртта на императора! — извика Максин. — Убийте я!

Единият му каза нещо. „Съжаляваме, генерале“ — досети се за думите Седа. После му взеха меча, извиха ръцете му назад и го принудиха да коленичи. Лицето на Максин застина в пълно недоумение, после той взе да се мята и да им крещи, навикваше ги за нелепа грешка.

Някаква фигура се появи отдясно и Седа позна силуета на генерал Бруган. Изглеждаше разтърсен от видяното, но си беше свършил работата отлично, бе подменил или привлякъл на своя страна хората, които Максин беше избрал за дискретна охрана по време на игрите. Съсредоточен върху Рейнер, другия си съперник, генералът беше останал сляп за истинската заплаха.