Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Повдигам предизвикателно брадичка:

- Мислиш ли, че Кал би направил такова нещо?

Мейвън далеч не е глупав. Той е коварен, но не и глупав и познава брат си по-добре от всеки друг жив човек. Кал не е страхливец и никога няма да бъде. Фактът, че лъже поданиците си, никога няма да промени това. Очите на Мейвън издават чувствата му и той хвърля поглед встрани, към алеите и улиците, които отвеждат далече от разкъсвания от войната булевард. Кал може да се крие във всяка една в очакване да нападне. Възможно е дори аз да съм капанът, стръвта, която да изкара навън лукавия като невестулка подлец, когото някога наричах свой годеник и приятел. Когато обръща глава, короната му се хлъзва, твърде голяма за черепа му Дори металът знае, че не му принадлежи.

- Мисля, че си сама, Мер - говори меко. Въпреки всичко, което ми причини, името ми, изречено от него, ме кара да потръпна, спомнила си за отминалите дни. Някога го изричаше мило и нежно. Сега звучи като ругатня. - Приятелите ти ги няма. Изгубихте. А ти си отвратително създание, единствената от проклетия си вид. Ще бъде проява на милост да те отстраня от този свят.

Още лъжи, ние и двамата го знаем. Повтарям студения му смях. За секунда, сякаш отново сме приятели. Нищо не е по-далече от истината.

Един джет над нас се спуска, крилете му почти остъргват върха на една руина. Толкова е близо. Прекадено близо. Мога да почувствам електрическото му сърце, бръмчащите му двигатели, които някак го държат във въздуха. Прицелвам се към него с цялото си старание като толкова много пъти преди. Както с лампите, както с камерите, както с всяка жица и електрическа верига, откакто се превърнах в Мълниеносното момиче, аз го овладявам и го изключвам.

Въздушният джет се накланя с носа надолу, плъзва се за миг на тежките си криле. Първоначалната му траектория е трябвало да го преведе над булеварда, високо над легиона, за да защити краля. Сега той се спуска челно към тях, минава плавно над колоната от Червени и се сблъсква със стотици Сребърни. Магнитроните Самос и левитаторите Провос не са достатъчно бързи да спрат джета, когато той се забива в улицата, и при удара се разлитат асфалт и тела. Отекващото бумтене при експлозията му едва не ме събаря, блъсвайки ме още по-надалече. Взривът е оглушителен, объркващ и болезнен. Няма време за болка , звучи отново и отново в ума ми. Не си правя труда да гледам хаоса, настъпил в армията на Мейвън. Вече тичам, а мълнията ми е с мен.

Пурпурно-бели искри пазят гърба ми, бранят ме от суифтите, които се опитват да ме настигнат. Няколко се сблъскват с мълнията ми, опитват се да я пробият. Падат назад в купчини от опушена плът и присвиващи се кости. Признателна съм, че не виждам лицата им, иначе може да ги сънувам по-късно. После идват куршумите, но зигзаговидният ми спринт ме превръща в трудна мишена. Няколкото изстрела, които прозвучават достатъчно наблизо, се разбиват със свистене в щита ми, както се очакваше да стане с тялото ми, когато попаднах в електрическата мрежа по време на Изпитанието на кралиците. Онзи момент ми се струва толкова отдавнашен. Джетовете отново запищяват над главите ни, като този път внимават да се държат на разстояние. Ракетите им не проявяват тази любезност.

Руините на Нарси са издържали хиляди години, но няма да оцелеят през този ден. Сгради и улици рухват, разрушени поравно от Сребърни сили и ракети. Всичко и всеки се е отприщило. Магнитроните усукват и прекършват стоманени подпорни греди, докато левитатори и силноръки запращат отломки през пепеливото небе. Водата блика като кръв от канавките, докато нимфи се опитват да наводнят града и изкарват оттам последните членове на Гвардията, които се крият в тунелите под нас. Вятърът вие, силен като ураган, предизвикан от вятърните тъкачи в армията. Вода и отломки парят очите ми, изблиците са толкова остри, че са почти ослепителни. Експлозии, предизвикани от заличители, разлюляват земята под мен и аз се препъвам, объркана. Падала съм и друг път. Но сега лицето ми се ожулва на асфалта и оставя кървава диря след мен. Когато се изправям отново, ужасяващ писък на банши, който разбива стъклата, ме събаря отново, принуждава ме да си запуша ушите. Там има още кръв, която капе бърза и гъста между пръстите ми. Но баншито, което ме събори, по една случайност ме е спасило. Докато падам, над главата ми избухва нова ракета толкова близо, че усещам как надипля въздуха.

Експлодира твърде близо, горещината пулсира през импровизирания ми щит от мълнии. Смътно се запитвам дали ще умра без вежди. Но вместо да ме прогори, топлината е постоянна, неприятна, но не непоносима. Силни ръце, които оставят синини по тялото ми, ме изправят рязко на крака, а в светлината на огъня проблясва руса коса. Едва различавам лицето й през бурния хапещ вятър. Фарли. Пушката й е изчезнала, дрехите й - разкъсани, а мускулите й потръпват, но тя продължава да ме крепи изправена.