Виктория Айвярд - Стъкленият меч

- Още колко път? - гласът ми звучи немощно, удавен от прилива на войната. На фона на мъглата не виждам на повече от няколко фута разстояние. Но все още мога да чувствам. И това, което чувствам, са криле, двигатели, електричество, което пищи пронизително над главите ни, спуска се все по-близо и по-близо. Със същия успех можем да сме мишки, които чакат ястребите да ги грабнат от земята.

Шейд ни кара да спрем като заковани, очите му с цвят на пчелен мед светкавично се стрелват напред и назад. За една плашеща секунда си мисля, че може да се е объркал.

- Чакайте - казва той, наясно с нещо, което ние не знаем.

Взира се нагоре, към скелета на някога огромна конструкция. Масивна е, по-висока от най-високия шпил на Двореца на Слънцето, по-обширна от големия Площад на Цезар в Арчън. Тръпка пробягва надолу по гръбнака ми, когато осъзнавам... че тя се движи. Напред-назад, от една на друга страна, поклаща се върху виещи се подпори, вече износени от вековно занемаряване. Докато гледаме, започва да се накланя, отначало се отпуска бавно като старец, който се настанява в креслото си. После по-бързо и по-бързо, спуска се над нас и около нас.

- Дръжте се за мен - изкрещява Шейд, за да надвика шумотевицата, като нагласява хватката си върху двама ни. Обгръща раменете ми с ръка, притиска ме с всичка сила към себе си почти непоносимо силно. Очаквам станалото ми вече неприятно усещане за скачане, но то така и не идва. Вместо това ме посреща по-познат звук.

Пушечна стрелба.

Сега това, което спасява живота ми, не е способността на Шейд, а плътта му Предназначен за мен куршум го улучва в месестата част на ръката над лакътя, а друг изстрел улучва крака му Той изревава от болка и едва не пада върху напуканата земя отдолу Усещам изстрела през тялото му, но нямам време за болка. Още куршуми свистят из въздуха, твърде бързи и многобройни, за да се съпротивляваме. Можем само да тичаме, да бягаме както от рухващите сгради, така и от настъпващата армия. Едното унищожава другото, докато усуканата стомана пада между легиона и нас. Поне това би трябвало да се случи. Гравитацията и огънят накараха конструкцията да рухне, но мощта на магнитроните й пречи да ни защити. Когато поглеждам назад, ги виждам - със сребристи коси и черни брони, около дузина, помитащи всяка падаща греда и стоманена подпора. Не съм достатъчно близо да видя лицата им, но познавам Династията Самос достатъчно добре. Еванджелин и Птолемей дават указания на семейството си, разчистват улицата, за да може легионът да продължи настъплението. За да могат да довършат каквото са започнали, и да ни избият до крак.

Ако само Кал беше погубил Птолемей на арената; само ако аз бях проявила към Еванджелин същата любезност, каквато тя показа към мен. Тогава можеше да имаме шанс. Но нашата милост си има цена и това може да е животът ни.

Държа брат си, подкрепям го възможно най-добре. Килорн върши по-голямата част от тежката работа. Поема по-голямата част от тежестта на Шейд, почти го влачи към един все още димящ кратер от експлозия. С готовност се спускаме в него, намерили известно убежище от бурята от куршуми. Но не кой знае какво. Не задълго.

Килорн се задъхва, а по челото му избиват мънистени капчици пот. Отпаря един от ръкавите си и превързва с него крака на Шейд. По плата бързо избива кръв.

- Можеш ли да скочиш?

Брат ми сбърчва чело, чувства не болката, а силата си. Разбирам това достатъчно добре. Бавно поклаща глава, очите му потъмняват.

- Не още.

Килорн изругава под нос.

- Тогава какво да правим?

Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен, а не по-големия ми брат. Не войника, който разбира от битки по-добре от когото и да е от двама ни. Но всъщност не пита и мен. Не Мер Бароу от Подпорите, крадлата, неговата приятелка. Сега Килорн се обръща към някого другиго, към човека, в който се превърнах в залите на двореца и пясъците на арената.

Пита Мълниеносното момиче.

- Мер, какво да правим?

- Оставете ме, ето какво ще направите! - изръмжава Шейд през стиснати зъби, отговаряйки, преди аз да успея. - Бягайте към реката, намерете Фарли. Ще скоча при вас веднага щом мога.

- Не лъжи лъжеца - казвам, като полагам всички усилия да не треперя. Току-що получих обратно брат си като призрак, завърнал се от мъртвите. За нищо на света няма да го оставя да се изплъзне отново. - Ще се махнем оттук заедно. Всички.

Маршируването на легиона разтърсва земята. С един бърз поглед над ръба на кратера разбирам, че са на по-малко от сто метра, настъпват бързо. Виждам Сребърните между пролуките в колоната от Червени. Пехотинците носят замъглено сивите униформи на армията, но някои имат брони с плочки, гравирани с познати цветове. Воини от Висшите династии. Виждам късчета синьо, жълто, черно, кафяво и още. Нимфи и левитатори, и копринени хора, и силноръки, най-могъщите бойци, които Сребърните могат да хвърлят срещу нас. Те смятат Кал за убиец на краля, мен - за терористка, и са готови да срутят целия град, за да ни погубят.