Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Зад нея позната висока фигура се очертава като изрязан черен силует на фона на експлозията. Възпира я с една-единствена протегната ръка. Оковите му са изчезнали, разтопени или захвърлени. Когато се обръща, пламъците се усилват, близват небето и разрушената улица, но не и нас. Кал знае точно какво прави: направлява огнената буря около нас като вода около скала. Както и на арената, той оформя горяща стена от другата страна на булеварда, предпазва ни от брат си и от легиона оттатък. Сега обаче пламъците му са по-силни, подхранвани от кислорода и яростта. Подскачат във въздуха толкова горещи, че основата гори в призрачно синьо.

Падат още ракети, но Кал отново удържа силата им, използва я, за да подхрани своята. Почти красиво е да гледам как дългите му ръце описват дъга и се обръщат, като преобразяват унищожението в закрила с равномерен ритъм.

Фарли се опитва да ме издърпа, надвивайки ме. Докато пламъците ни защитават, се обръщам да видя реката на сто метра от нас. Мога да видя дори тромавите сенки на Килорн и брат ми, куцукащи към предполагаемата безопасност.

- Хайде, Мер - ръмжи тя, като почти влачи натъртеното ми и омаломощено тяло.

За секунда я оставям да ме тегли със себе си. Боли ме твърде много, за да мисля ясно. Но с един поглед назад разбирам какво прави, какво се опитва да ме накара да направя.

- Няма да си тръгна без него - изкрещявам за втори път днес.

- Мисля, че той се справя чудесно и сам - казва тя: сините й очи отразяват огъня.

Някога мислех като нея. Че Сребърните са непобедими, богове на земята, твърде могъщи за унищожаване. Но точно тази сутрин убих трима: Арвън, силноръкия от Династия Рамбос и лорда нимфа Самос. Вероятно и още с гръмотевичната буря. А те за малко не убиха мен и Кал. Трябваше да се спасяваме взаимно на арената. И трябва да го направим отново.

Фарли е по-едра от мен, по-висока и по-силна, но аз съм по-подвижна. Дори и разтърсена от експлозии и полуглуха. Едно светкавично движение на глезена ми, едно добре премерено блъсване и тя се препъва назад и ме пуска. Едновременно с това се обръщам с протегнати длани, търся опипом онова, което ми трябва. Нарси има далеч по-малко електричество от Арчън или дори Подпорите, но сега не ми е нужно да изсмуквам електрическа мощ от нищо. Създавам си я сама.

Първият изблик на вода от нимфите връхлита върху пламъците със силата на приливна вълна. По-голямата част от нея се изпарява светкавично, но останалото се стоварва върху стената и гаси големите огнени езици. Отговарям на водата със собственото си електричество, прицелвам се към вълните, които се къдрят и се разбиват във въздуха. Зад вълната Сребърният легион марширува напред, хвърляйки се към нас. Поне окованите във вериги Червени са изтеглени, пренасочени към тила на колоната. Дело на Мейвън. Няма да позволи да го забавят.

Войниците му срещат мълнията ми вместо открит въздух, а зад нея огънят на Кал рязко пламва отново от жаравата.

- Отдръпнете се назад бавно - казва Кал и посочва с разтворена длан. Имитирам отмерените му стъпки, внимавам да не отделям поглед от връхлитащата ни гибел. Заедно се придвижваме ту напред, ту назад и прикриваме собственото си отстъпление. Когато неговият пламък се снишава, моята мълния се издига. Заедно имаме шанс.

Той шепне кратки команди къде да стъпим, кога да издигнем стена, кога да я оставим да падне. Изглежда по-изтощен, отколкото съм го виждала някога, с вени, синьо-черни под бледа кожа, със сиви кръгове около очите. Знам, че сигурно изглеждам по-зле. Но неговото крачене ни възпира да се изтощим напълно, като позволява на мънички частици сила да се върнат точно когато имаме нужда.

- Само още малко - обажда се Фарли, гласът й отеква изотзад. Но тя не хуква. Остава с нас, макар да е просто човешко същество. По-смела е, отколкото съм й признавала.

- Още малко до какво? - изръмжавам през стиснати зъби и запращам нова мрежа от електричество. Въпреки заповедите на Кал ставам по-бавна и през мрежата прелитат няколко отломки. Тя се разбива на няколко метра разстояние, превръща се в прах. Времето ни изтича.

Но също и това на Мейвън.

Усещам мириса на реката и на океана оттатък. Остър и солен, той ме зове, но нямам представа за какво. Знам единствено, че Фарли и Шейд вярват, че той ще ни спаси от челюстите на Мейвън. Когато хвърлям поглед зад себе си, не виждам нищо освен булеварда, който свършва със задънена улица досами реката. Фарли стои в очакване, късата й коса се развява на горещия вятър. Скачайте , произнася тя само с устни, преди да се метне от ръба на разбитата улица.