Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Каква е тази нейна мания да скача в бездни?

- Иска да скочим - казвам на Кал и се обръщам назад точно навреме, за да изместя стената му.

Той изсумтява в знак на съгласие твърде съсредоточен, за да говори. Подобно на мълнията ми пламъците му стават слаби и редки. Сега почти можем да виждаме през тях до войниците от другата страна. Потрепващ пламък разкривява чертите им, превръща очите в горящи въглени, устите - в паст със зинали хищни зъби, а мъжете - в демони.

Един от тях пристъпва към огнената стена достатъчно близо да се опари. Но не се опарва. Вместо това разделя пламъците като завеса.

Само един човек може да прави това.

Мейвън изтръсква жарава от глупавата си пелерина, оставя коприната да изгори, докато бронята му удържа на огъня. Има наглостта да се усмихне.

А по някакъв начин Кал има сили да се извърне. Вместо да разкъса Мейвън с голи ръце, той хваща китката ми в изгарящата си хватка. Впускаме се в спринт заедно, без да си правим труда да си пазим гърбовете. Мейвън не може да се мери с никого от двама ни и го знае. Вместо това изкрещява. Въпреки короната и кръвта по ръцете си той все още е толкова млад.

- Бягай, убиецо! Бягай, Мълниеносно момиче! - смехът му отеква от ронещите се руини, преследва ме. - Няма място, на което да не ви намеря!

Смътно осъзнавам, че мълнията ми отслабва и угасва, докато се отдалечавам. Пламъкът на самия Кал рухва заедно с нея, прави ни уязвими за останалата част от легиона. Но ние вече скачаме във въздуха към реката на три метра отдолу.

Приземяваме се не с плясък, а с отекващ звън на метал. Принудена съм да се претърколя, за да не си раздробя глезените, но въпреки това усещам как тъпа, смъдяща болка пробягва нагоре по костите ми. Какво? Фарли чака, нагазила до колене в реката, до цилиндрична метална тръба с отворен връх. Без да каже нищо, се покатерва в нея и изчезва в онова, което лежи под нас - каквото и да е то. Нямаме време да спорим или да задаваме въпроси, и я следваме сляпо.

Поне Кал има благоразумието да избере тръбата зад нас, като изолира реката и войната зад гърбовете ни. Тя издава пневматично съскане и се затваря херметически. Но това няма да ни предпази задълго, не и от легиона.

- Още тунели? - питам задъхано, извъртайки се към Фарли. От движението пред очите ми започват да плуват петна и се налага да се облегна тежко на стената с треперещи крака.

Както направи и на улицата, Фарли подлага ръка под рамото ми и ме крепи.

- Не, това не е тунел - казва с озадачаваща самодоволна усмивка.

И тогава го усещам. Като жужащ някъде акумулатор, но по-голямо. По-силно. Пулсира навсякъде около нас, надолу по странния проход, плувнал в примигващи копчета и приглушени, жълти светлини. Зървам как надолу по коридора се движат червени шалове, криещи лицата на членовете на Гвардията. Изглеждат замъглени, като алени сенки. Със силно скърцане, подобно на стон, цялото помещение се разтърсва и пада, насочва се надолу. Във водата.

- Лодка. Подводница - казва Кал. Гласът му е далечен, треперлив и слаб. Точно както се чувствам аз.

Никой от нас не изминава повече от няколко стъпки, преди да рухнем върху скосените стени.

През изминалите няколко дни се събудих в затворническа килия, а после - във влак. Сега - в подводница. Къде ли ще се събудя утре?

Започвам да мисля, че всичко това е било сън или халюцинация, или нещо по-лошо. Но може ли да се чувстваш уморен в сънищата? Защото аз определено се чувствам. Изтощението ми прониква чак в костите, във всеки мускул и нерв. Сърцето ми само по себе си е цяла рана, все още кървящо от предателството и провала. Когато отварям очи и откривам тесни, сиви стени, всичко, което искам да забравя, нахлува обратно. Сякаш кралица Елара отново е в главата ми и ме принуждава да изживявам наново най-лошите си спомени. Колкото и да се опитвам, не мога да ги спра.

Кротките ми прислужнички бяха екзекутирани без никаква вина, освен че гримираха кожата ми. Тристан, пронизан като прасе на шиш Уолш. Тя беше на годините на брат ми, прислужница от Подпорите, моя приятелка - една от нас. А загина жестоко от собствената си ръка, за да защити Гвардията, целта ни и мен. Още повече загинаха в тунелите на Площада на Цезар - членове на Гвардията, убити от войниците на Кал, погубени от лекомисления ни план. Споменът за червената кръв ме изгаря, но същото важи и за мисълта за сребърната. Лукас, приятел, закрилник, Сребърен с добро сърце, екзекутиран заради онова, което ние с Джулиан го накарахме да направи. Лейди Блонос, обезглавена, задето ме учеше как да седя прилично. Полковник Макантос, Рейналд Айрал, Беликос Леролан. Пожертвани за каузата. Едва не повръщам, когато си спомням близнаците на Леролан, четиригодишни, загинали в експлозията, която последва стрелбата. Мейвън ми каза, че било злополука - пробит газопровод, но сега знам по-добре. Коварството му е твърде дълбоко за подобно съвпадение. Съмнявам се, че е имал нещо против да взриви още няколко тела, било то и само за да убеди света, че Гвардията се състои от чудовища. Готов е да убие и Джулиан, и Сара. Вероятно са вече мъртви. Изобщо не мога да мисля за тях. Прекалено болезнено е. Сега мислите ми се насочват обратно към самия Мейвън, към студените сини очи и момента, в който осъзнах, че зад очарователната му усмивка се крие звяр.