Виктория Айвярд - Стъкленият меч

Кал.

Единствено кръвта на брат ми и неравномерното дишане на Килорн ме възпират да изскоча от кратера. Трябва да го намеря, длъжна съм. Ако не заради себе си, тогава за каузата, за да защитя отстъплението. Той струва колкото сто добри войници. Той е златен щит. Но вероятно е изчезнал, измъкнал се е, стопил е веригите си и е избягал, когато градът е започнал да рухва.

Не, не би избягал. Никога не би избягал от тази армия, от Мейвън или от мен.

Надявам се да не греша.

Надявам се да не е вече мъртъв.

- Повдигни го, Килорн - в Двореца на Слънцето покойната лейди Блонос ме учеше как да говоря като принцеса. Тонът е студен, неумолим, не оставя място за възражение.

Килорн се подчинява, но Шейд все още има в себе си сили да протестира:

- Само ще ви забавя.

- Можеш да се извиниш за това по-късно - отвръщам и му помагам да скочи на крака. Но почти не им обръщам внимание, съсредоточила съм се другаде. - Потегляйте.

- Мер, ако мислиш, че ще те оставим...

Когато се обръщам рязко към Килорн, в ръцете ми има искри, а в сърцето ми -решителност. Думите замират на устните му. Той хвърля поглед покрай мен към армията, напредваща с всяка изминала секунда. Левитатори и магнитрони стържат отломки от улицата, разчистват опустошения път с отекващи стържещи звуци на метал по камък.

- Бягайте.

Той отново се подчинява и Шейд не може да направи нищо, освен да закуцука редом с него, изоставяйки ме. Докато те се изкатерват навън от кратера и потеглят на запад, аз поемам с премерени крачки на изток. Армията ще спре за мен. Трябва.

След една ужасяваща секунда Червените забавят ход, веригите им звънтят, когато спират. Зад тях Сребърните крепят на раменете си черни пушки, сякаш са леки като перце. Военните транспортьори, големи машини с шинирани колела, спират с пронизително скърцане някъде зад армията. Мога да почувствам как мощта им пулсира глухо във вените ми.

Сега армията е достатъчно близо, за да чуя как офицерите дават резки заповеди.

- Мълниеносното момиче! Не разваляйте строя, не отстъпвайте! Прицелете се! Задръжте стрелбата!

Най-лошото идва последно, отеква по внезапно притихналите улици. Гласът на Птолемей е познат, пълен с омраза и ярост.

- Направете път за краля! - крещи той.

Залитам назад. Очаквах войските на Мейвън, но не и самия Мейвън. Той не е войник като брат си и работата му не е да води армия. Но ето го, промъкващ се през разделящите се войски с Птолемей и Еванджелин по петите си. Когато излиза иззад колоната Червени, коленете ми почти се подгъват. Бронята му е излъскано черна, пелерината му - алена. По някакъв начин ми се струва по-висок, отколкото тази сутрин. Все още носи бащината си корона от пламъци, макар че мястото й не е на бойното поле. Предполагам, че иска да покаже на света какво е спечелил с лъжите си, каква голяма плячка е отмъкнал. Дори от толкова далече мога да почувствам горещината на погледа му и бушуващия му гняв. Изгаря ме от вътре навън.

Над нас се носи само пронизителният звук на джетовете; това е единственият звук на света.

- Виждам, че все още си смела - казва Мейвън - гласът му се носи надолу по булеварда. Отеква сред руините и ме примамва. - И глупава.

Както и на арената, няма да му доставя удовлетворението да види гнева и страха ми.

- Би трябвало да те наричат Малкото тихо момиче. - Той се засмива студено и армията му се засмива заедно с него. Червените остават безмълвни с очи, приковани в земята. Не искат да гледат това, което предстои да се случи. - Е, Тихо момиче, кажи на жалките си приятели, че всичко свърши. Обкръжени са. Повикай ги да излязат и ще им подаря лека смърт.

Дори да можех да дам подобна заповед, никога не бих го направила.

- Вече тръгнаха.

Не лъжи лъжеца, а Мейвън е най-големият от всички лъжци.

Въпреки това той изглежда несигурен. Алената гвардия се е измъквала вече толкова много пъти - на Площада на Цезар, в Арчън. Навярно могат да избягат дори сега. Каква неудобна ситуация ще бъде това. Какво катастрофално начало на царуването му

- А предателят? - тонът му става остър и Еванджелин се доближава до него. Сребристата й коса проблясва като острието на бръснач, по-ярко от позлатената й броня. Но той се отдръпва от нея, побутва я настрана, както котка би побутнала играчка. - А жалкият ми брат, победеният принц?

Така и не чува отговора ми, защото нямам никакъв.

Мейвън се засмива отново и този път смехът ме пробожда в сърцето.

- И теб ли изостави? Избяга ли? Страхливецът убива баща ни и се опитва да ми отмъкне трона само за да се измъкне и да се скрие? - той настръхва, преструва се заради своите благородници и войници. Заради тях трябва все още да си придава вид на трагичния син -крал, който никога не е подготвян да носи корона, който не иска нищо повече от възмездие за мъртвите.