Тахере Мафи - Разбий ме

Предавам му историята на Адам.

— Леле майко! — Кенджи стисва с пръсти волана. — Значи, можело е да се гътна? А съм оцелял?

Не отчитам коментара му.

— Но как тогава са ни открили? Как са разбрали къде живееш…?

— Не знам — въздъхва Адам. Затваря очи. — Може би Кенджи ни лъже.

— Стига де, човече, какви ги плещиш…?

— Или пък — прекъсва го Адам — са подкупили Бени.

— Не! — ахвам аз.

— Възможно е.

Всички се умълчаваме за дълго време. Опитвам да погледна през прозореца, но е почти безполезно. Нощното небе е котел с катран, задушаващ околния свят.

Обръщам се към Адам и го заварвам с отметната назад глава, стиснати ръце и почти белеещи в тъмнината устни. Увивам пуловерите по-плътно около тялото му. Той потреперва в ръцете ми.

— Адам… — Отмествам кичур коса от челото му. Доста е пораснала и осъзнавам, че досега не съм ѝ обръщала особено внимание. Подстригваше я късо още от деня, в който влезе в килията ми. Никога не бих предположила, че тъмната му коса ще е толкова мека. Като разтопен шоколад. Питам се кога ли е престанал да я подстригва.

Той стисва челюст. Отваря устни с мъка. Сипе още… и още лъжи.

— Добре съм.

— Кенджи…

— Пет минути, обещавам. Натискам я колкото мога тая проклетия…

Докосвам китките му, плъзвам връхчетата на пръстите си нагоре по нежната кожа на ръцете му. По кървавите рани. Целувам едната му длан. Той вдишва на пресекулки.

— Ще се оправиш — казвам му.

Очите му още са затворени. Той опитва да кимне.

— Защо не ми казахте, че двамата сте заедно? — пита Кенджи неочаквано. Гласът му е равномерен, някак неангажиран.

— Моля? — Сега не е моментът за изчервяване от срам.

Кенджи въздъхва. Улавям за малко погледа му в огледалото за обратно виждане. Подуването почти се е разсеяло. Лицето му заздравява.

— Трябва да съм бил сляп , за да ми убегне такова нещо. Така де, само като те погледне, всичко става ясно. Все едно не е виждал жена досега в живота си. Нещо като да сложиш храна пред умиращ от глад човек и да му кажеш, че не може да яде.

Очите на Адам се отварят рязко. Опитвам да разбера какво се случва в главата му, но той не ме поглежда.

— Защо просто не ми каза? — повтаря въпроса си Кенджи.

— Така и не ми се удаде шанс да попитам — отвръща Адам. Гласът му е по-тих и от шепот. Енергията му се изцежда твърде бързо. Не искам да говори. Трябва да пази силите си.

— Чакай малко… на мен ли говориш, или на нея? — Кенджи отново ни поглежда.

— Може да продължим този разговор по-късно… — опитвам да кажа, но Адам поклаща глава.

— Казах на Джеймс, без да съм те попитал. Направих… предположение. — Той млъква. — А не биваше. Трябва да имаш избор. Винаги трябва да имаш право на избор. Ти избираш дали искаш да си с мен, или не.

— Ало, хора, вижте какво, ще се преструвам, че не ви чувам, ясно? — Кенджи махва небрежно с ръка. — Гукайте си на спокойствие.

Но аз съм твърде заета да се взирам в очите на Адам, в меките му… меки устни. Сбърченото му чело.

Привеждам се към ухото му, снижавам глас. Прошепвам думите, така че само той да ги чуе.

— Ще се оправиш — обещавам му. — И когато си по-добре, ще ти покажа точно какъв избор съм направила. Ще запомня всеки сантиметър от тялото ти с устни.

Той издишва внезапно, насечено, неравномерно. Преглъща тежко.

Очите му прогарят дупки в моите. Изглежда почти трескаво и се питам дали не му влияя зле.

Понечвам да се отдръпна назад, но той ме спира. Отпуска ръка върху бедрото ми.

— Не си отивай — казва. — Близостта ти е единственото нещо, което ми пречи да загубя ума си.

— Пристигнахме, и то посред нощ. Така че, по мои изчисления, не би трябвало да сме допуснали глупави грешки по пътя.

Кенджи спира колата. Отново се намираме под земята, в някакъв странен паркинг. В единия момент бяхме на открито, а в следващия потънахме сякаш в минна галерия. Входът е почти неоткриваем, особено в тъмнината. Кенджи не си е измислял за това скривалище.

През последните няколко минути се мъча да задържа Адам в съзнание. Тялото му се бори с изтощението, кръвозагубата, глада, милионите болезнени импулси. Чувствам се съвършено безполезна.

— Трябва да отведем Адам директно в болничното крило — обявява Кенджи.

— Имат болнично крило? — Сърцето ми се рее с парашут в пролетно небе.

Кенджи се усмихва широко.

— Тук си имат всичко. Направо ще ти падне шапката. — Той натиска копчето на тавана. Бледа светлина озарява стария седан. Кенджи излиза през вратата. — Изчакайте ме тук… ще накарам някого да докара носилка.