Тахере Мафи - Разбий ме

— Докоснала съм го? — Изправям се в леглото така рязко, че едва не забравям да вдигна чаршафа със себе си. Горя от глава до пети, пламва дори съзнанието ми, вкопчила съм се в чаршафа като в спасително въже. — Толкова съжалявам…

— Сигурен съм, че би оценил извинението ти. — Русокоско изучава записките си любознателно, внезапно запленен от собствения си почерк. — Но не се притеснявай. Очаквахме известно ниво на агресия. Все пак си преживяла потресаваща седмица.

— Да не би да си психолог?

— Нещо подобно. — Той отмята няколко кичура коса от челото си.

— Нещо подобно?

Засмива се. Замисля се. Върти химикалката между пръстите си.

— Да. Може да се каже, че съм психолог. В някои случаи.

— Това пък какво трябва да значи…?

Той отваря устни. Затваря ги. Като че ли обмисля отговора си, но май по-скоро ме изучава с поглед. Взира се в мен толкова дълго, че усещам как лицето ми пламва. Задрасква енергично върху листа си.

— Какво правя тук? — питам го.

— Възстановяваш се.

— Откога съм тук?

— Спиш от близо 14 часа. Дадохме ти доста мощно успокоително. — Поглежда часовника си. — Струваш ми се в задоволително състояние. — Поколебава се. — Бих казал, че изглеждаш прекрасно. Зашеметяващо дори.

Имам шепа безразборни думи в устата си. По неговите устни трепва усмивка.

— Къде е той?

— Възстановява се. — Най-сетне вдига поглед към мен.

— И е добре?

Кимване.

— Добре е.

Не откъсвам очи от него.

— Какво значи това?

Две почуквания на вратата.

Очилатият непознат остава намясто. Отново зачита бележките си.

— Влез! — провиква се.

Кенджи влиза с плахи стъпки. Хвърля ми един предпазлив поглед. Не съм предполагала, че някога бих се зарадвала толкова да го видя. Но колкото и облекчение да ми носи познатото му лице, стомахът ми незабавно се свива на топка от чувство за вина, атакуващо ме отвътре. Чудя се колко ли сериозно съм го наранила. Той пристъпва напред.

Чувството ми за вина се изпарява.

Отблизо си личи, че е съвършено невредим. Кракът му си е наред. Лицето му отново е здраво. Очите му вече не са подпухнали, челото му е възстановено, гладко, непокътнато. Прав е бил.

Наистина има завидно хубаво лице.

Предизвикателна долна челюст. Съвършени вежди. Очи, катраненочерни като косата му. Мъжествени, силни черти. Малко опасни.

— Здрасти, красавице.

— Извинявай, задето почти те убих — изстрелвам аз.

— О! — Явно го хващам неподготвен. Пъхва ръце в джобовете си. — Е, радвам се, че отметнахме и тази работа. — Прави ми впечатление, че е облечен в оръфана тениска. Тъмни дънки. Не съм виждала дънки от толкова много време. Напоследък имам досег само с войнишки униформи, памучни дрехи и изискани рокли.

Не мога да го погледна в очите.

— Паникьосах се — опитвам да му обясня. Стискам и отпускам пръстите си.

— Усетих. — Той вирва едната си вежда.

— Съжалявам.

— Знам.

Кимвам.

— Изглеждаш по-добре.

Той се ухилва широко. Протяга се. Обляга се на стената със скръстени пред гърдите ръце и кръстосани в глезените крака.

— Сигурно ти е доста трудно.

— Кое?

— Да гледаш лицето ми. И да проумяваш, че съм бил прав. Че си сбъркала в избора си. — Той свива рамене. — Разбирам. Не съм някой горделивец. Готов съм да ти простя.

Зяпвам го, умувайки дали да се разсмея, или да го замеря с нещо.

— Не ме принуждавай да те пипна отново.

Той поклаща глава.

— Невероятно е, че един човек може да изглежда толкова добре, а да ме кара да се чувствам толкова зле. Голям късметлия е Кент.

— Извинете… — Псевдопсихологът става на крака. — Приключихте ли? — Обръща поглед към Кенджи. — Има ли посещението ти някаква цел?

Кенджи се отлепя от стената. Изопва гръб.

— Да. Вярно. Касъл иска да я види.

— Сега ли? — Русокоско е по-смаян и от мен самата. — Но още не съм приключил с прегледа.

Кенджи свива рамене.

— Иска да я види.

— Кой е Касъл? — намесвам се аз.

Русокоско и Кенджи поглеждат към мен. Кенджи извръща очи. Русокоско — не. Килва глава настрани.

— Нищо ли не ти е разказал Кенджи за това място?

— Нищо — отвръщам колебливо, взирайки се в Кенджи, който не смее да вдигне очи. — Така и не ни обясни. Просто каза, че познавал някого с безопасно място и можел да ни помогне…

Русокоско се пули насреща ми. Изсмива се така гръмогласно, че накрая изпръхтява. Става на крака. Почиства очилата си с крайчеца на ризата си.