Тахере Мафи - Разбий ме

Ръцете му по тялото ми, ръцете му по тялото ми, ръцете му по тялото ми.

— И затова просто са те вързали и са те оставили тук?

— Казаха, че никой никога нямало да ме открие. Че цялата сграда била построена от бетон и подсилена стомана и никой не можел да проникне в нея. Уорнър щял да се върне за мен, когато бил готов. — Той се умълчава. Поглежда към мен. — Боже, колкото се радвам да те видя жива и здрава.

Усмихвам му се. Опитвам да задържа органите си по местата им. Надявам се дупките в главата ми да не си личат.

Стигаме до вратата и той спира намясто. Металът представлява безформена купчина скрап. Изглежда така, сякаш е претърпял неуспешна атака от диво животно.

— Как успя да…?

— Не знам — признавам си аз. Свивам рамене, опитвам да си придам безразличен вид. — Просто я ударих.

— Просто си я ударила?

— И я ритнах леко.

Той се усмихва, а на мен ми се приисква да заридая в прегръдките му. Трябва да се съсредоточа в лицето му. Не бива да позволявам на очите си щателно да проучват обезобразеното му тяло.

— Хайде — казвам му. — Да извършим някое дребно хулиганство.

Оставям Адам под прикритието на сенките и се втурвам към дъното на главната улица в издирване на някой изоставен автомобил. Преминаваме през три странични улички, докато открием такъв.

— Държиш ли се? — питам го, боейки се да чуя отговора.

Той стисва устни. Опитва се да кимне.

— Да.

Това не ми харесва.

— Изчакай ме тук.

Непрогледен мрак е, наоколо няма нито една улична лампа. Това е добре. Но не съвсем. Напряга ме допълнително и ме прави още по-уязвима на атаки. Трябва да внимавам. Пристъпвам на пръсти до колата.

Имам пълната готовност да разбия прозореца, но решавам първо да проверя дръжката на вратата. За всеки случай.

Колата е отключена.

Ключовете са на таблото.

На задната седалка има пазарска торба с хранителни продукти.

Явно собственикът се е паникьосал, чувайки сирената и обявяването на извънреден вечерен час. Явно е оставил всичко и е хукнал да търси убежище. Невероятно. Всичко щеше да се подреди идеално, ако умеех да шофирам.

Спускам се към Адам и му помагам да докуцука до седалката. Докато го настанявам, усещам каква ужасна болка го измъчва. При всяко движение на тялото. При всеки натиск върху ребрата. При всяко напрягане на мускулите.

— Така е добре — казва ми, излъгва ме. — И бездруго не можех да стоя на крака повече.

Пресягам се към задната седалка и преравям пазарската торба. Пълна е с истинска храна. Не с онези шантави кубчета бульон за приготовление в Автомат, а с плодове и зеленчуци. Дори Уорнър не ни беше давал банани.

Подавам жълтия плод на Адам.

— Изяж това.

— Не мисля, че мога да се храня… — Той млъква, вперил поглед в чудноватата форма в ръката си. — Това наистина ли е…?

— Май да.

Нямаме време да смелим невероятната информация. Обелвам банана. Давам му да си отхапе малко. Дано постъпвам правилно. Чувала съм, че бананите съдържали калий. Дано успее да задържи хапката в стомаха си.

Опитвам да съсредоточа вниманието си върху машината под краката ми.

— Според теб колко време ще му е нужно на Уорнър да ни открие? — пита Адам.

Поемам няколко глътки въздух.

— Не знам.

Пауза.

— Как успя да му се изплъзнеш…?

Погледът ми е забит в предното стъкло, когато отговарям.

— Застрелях го.

— Не! — Изненада. Страхопочитание. Удивление.

Показвам му пистолета на Уорнър. Има специална гравюра на дръжката.

Адам е смаян.

— Значи… Уорнър е мъртъв?

— Не знам — признавам си засрамено накрая. Свеждам очи, изучавам с тях вдлъбнатите шарки по волана. — Не мога да съм сигурна. — Отне ми доста време да натисна спусъка. Оказа се по-стегнат, отколкото бях очаквала. Бях си въобразявала и че ще ми е по-лесно да го задържа в ръце. Уорнър вече ме пускаше на земята, когато куршумът прониза тялото му. Целех се в сърцето му.

Надявам се, че не съм пропуснала целта си.

И двамата се умълчаваме за твърде дълго време.

— Адам?

— Да?

— Не мога да карам кола.

— Имаш късмет, че колата не е с ръчни скорости — опитва да се засмее Адам.

— Ръчни скорости ли?

— С ръчно превключване на предавките.

— Какво пък е това?

— Малко по-сложно е.

Аз прехапвам устна.

— Спомняш ли си къде оставихме Джеймс и Кенджи? Не искам дори да си помислям, че може да са тръгнали нанякъде. Да са ги открили. Какво ли още не… Не мога да понеса идеята.