Аманда Хокинг - Разкъсана

— Не знам. Аз не съм трил — отвърна той. — Нито пък ти.

— Наполовина съм трил — защитих се аз.

Но защо го правех? Не исках да съм трил , нито витра , нито каквото и да е. През целия ми живот винаги ми е било достатъчно да съм обикновено човешко същество. Сега, когато се бях озовала в това тресавище на етнически вражди, чувствах странния подтик да защитавам Трил и Фьоренинг. Очевидно емоционалната ми връзка с тях беше по-силна, отколкото си мислех.

— Ти си доста темпераментна за принцеса — забеляза Локи, без да ме изпуска от поглед, докато крачех решително надолу по коридора.

— С колко принцеси си се срещал — отвърнах аз.

— С нито една. — Той наклони замислено глава. — Но кралят изобщо не е толкова темпераментен.

— Трябва да съм го наследила от майка си — казах.

Когато стигнахме главния коридор, ми се искаше да заподскачам от радост, но реших, че не е уместно. Освен това бях намерила само пътя до тъмницата, но не и начин как да освободя Мат и Рис.

— И сега какво? — попита Локи, спирайки по средата на коридора.

— Слизам долу и ги измъквам. — Посочих голямата врата, която водеше към подземния етаж.

— Не, не съм особено впечатлен от тази идея. — Той поклати глава.

— Разбира се, че не си. Ти просто не искаш да ги освободя. — Сърцето ми биеше бързо и се питах колко ли далече щеше да ми позволи да стигна Локи.

— Това не е причината. Истината е, че не съм заинтригуван. — Той нави нагоре ръкавите на пуловера си, откривайки загорелите си ръце. — Всъщност съм направо отегчен. Защо не опитаме нещо друго.

— Не, аз ще ги освободя — казах аз.

— Но ти още не си чула какво щях да ти предложа като алтернатива. — Очите му проблеснаха и не бях сигурна, че искам да чуя какво си беше наумил. Не мислех, че би ме наранил, но в погледа му определено имаше нещо вероломно.

— Ти май спомена, че предпочиташ твоите принцеси неизцапани — опитах се да се пошегувам.

— Но ти вече си чиста, нали така? — Докато ме гледаше, изразът на лицето му се промени и по някаква причина се почувствах странно.

Усещането не беше неприятно и бе различно от онзи път, когато ме накара да изгубя съзнание. Това не беше някаква магия на витра или нещо подобно, а просто поглед, който извикваше чувството, че в стомаха ми… пърхат пеперуди.

Преди да успея да разбера какво изпитвам или какво се въртеше в главата му, силни удари по входната врата прекъснаха онова, което можеше да се случи. В коридора имаше портал към подземния етаж, но също така и масивна порта, водеща навън, в сравнение с която вратата на кралските покои изглеждаше малка.

Отново се чуха удари по вратата, които ме накараха да подскоча, и Локи застана пред мен. Бранеше ли ме той? Или ме криеше?

Вратата се отвори рязко и в гърдите ми се надигна радост.

Там стоеше Тове. Изглежда, бе разбил портата, използвайки способностите си, и сега стоеше от другата й страна с изключително застрашителен вид. Той беше най-хитрият и могъщ представител на Трил, с когото се бях запознала във Фьоренинг. Неговата чудата необщителност го беше направила скъп на сърцето ми, но в същото време той беше последният, когото очаквах да видя тук. От друга страна, умението му да премества предмети със силата на мисълта си го правеха безкрайно ценен съюзник в този момент.

След това видях и придружителите му. Дънкан и Фин стояха зад него, давайки му възможност да разбие вратата в очакване да се втурнат вътре. Веднага щом зърнах Фин, сърцето ми щеше да експлодира.

Толкова много се страхувах, че може да е ранен или че няма да го видя никога повече, а сега той беше тук.

— Фин! Добре ли си? — Втурнах се покрай Локи, без да се замисля, и се затичах към него.

Опасах ръце около шията му и за един кратък миг той ме прегърна. Силата, с която ме притисна към себе си, ми подсказа колко много се е тревожел за мен. Но веднага след това ме пусна и ме отблъсна.

— Уенди, трябва да се махаме оттук. — Каза го с такъв тон, сякаш му бях предложила да прекараме тук ваканцията си.

— Мат и Рис са тук. Трябва първо да ги освободим.

Обърнах се, за да кажа на Фин за тъмницата и в този момент видях, че Тове е приковал Локи високо на стената. Беше отстъпил няколко крачки назад, държейки ръката си вдигната към него, а Локи висеше във въздуха с болезнен израз на лицето.

— Не, Тове! Не го наранявай! — извиках аз.

Тове ме погледна, но не ме попита защо. Той пусна Локи на земята и го освободи, оставяйки го да се бори за въздух, превит на две с ръце върху хълбоците.