Аманда Хокинг - Разкъсана

Когато Фин спря пред дома на Елора, аз се протегнах и почувствах пронизваща болка във врата. Слязох от колата и разтрих раменете си, докато Мат се взираше смаян в сградата.

Величествена и пищна, обрасла с диви лози, тя наистина приличаше на дворец. Беше надвиснала от една скала над стръмния бряг на река Мисисипи, поддържана от изящни тънки колони, и цялата й предна стена, която гледаше към реката, беше от стъкло.

Спомнях си колко впечатлена бях от нейната елегантност, когато за първи път я видях, но сега бях твърде ядосана, за да й обърна някакво внимание.

Исках да разкажа всичко на Мат, но преди това трябваше да говоря с Елора. Тя ме беше излъгала отново. Ако знаех, че кралят на Витра е мой баща, никога нямаше да заведа Рис при Мат. Никога нямаше да ги изложа на такава опасност.

Когато влязохме, аз помолих Рис да разведе Мат из къщата. Все още не бях измислила как да поправя онова, което му бях причинила и затова просто му казах да стане, оставяйки Фин и Тове да се погрижат по-нататък за него.

Фин ми каза, че първо трябва да се успокоя, но аз не му обърнах внимание и се втурнах надолу по коридора, за да се видя с Елора. Тя вече не ми вдъхваше страх, ни най-малко. Орен действително можеше да ме нарани. Елора, в най-лошия случай, щеше само да ме унижи.

Дворецът се състоеше от две големи крила, разделени от ротонда, служеща като вестибюл. Всички официални церемонии се провеждаха в южното крило, където имаше заседателни зали, бална зала, просторна трапезария, кабинети, тронна зала. Там беше и спалнята на кралицата, а също и помещенията за прислугата.

Северното крило беше по-скромно, в него беше моята стая, спалните за гости и кухнята. Всекидневната на Елора беше в далечния край на северното крило. Тя беше ъглова и две от стените й бяха изцяло от стъкло. Кралицата прекарваше по-голямата част от свободното си време там, рисувайки, четейки или занимавайки се с нещо друго, което й носеше утеха.

— Кога щеше да ми кажеш, че Орен ми е баща? — попитах аз, отваряйки рязко вратата.

Елора лежеше на кушетката и тъмната й рокля падаше плавно около нея. Дори и полегнала, тя притежаваше някаква вродена елегантност. Нейната сдържаност и красота бяха нещо, което бе събудило у мен завист при първата ни среща, но сега всичко това ми изглеждаше като една неубедителна фасада. Всичко, което правеше имаше само показен характер и се съмнявах дали изобщо я беше грижа за нещо друго, освен за дворцовия етикет.

Стоях непосредствено пред вратата, скръстила ръце пред гърдите си. Тя заслони очите си с ръка, сякаш светлината беше твърде болезнена за нея. Възможно беше да я измъчва мигрена, но тогава защо бе вдигнала транспарантите на стъклените стени, допускайки по този начин сутрешната светлина?

— Радвам се да видя, че си в безопасност — рече тя, но не махна ръката от очите си.

— Виждам. — Тръгнах към нея. — Елора, трябва да ми кажеш истината. Не можеш да криеш разни неща от мен по този начин, не и ако искаш да управлявам един ден. Аз бих била ужасна кралица, ако тъна в неведение за всичко.

Реших да се държа разумно, вместо да й наговоря всички неща, които ми се въртяха в ума.

— Е, сега вече знаеш истината. — Най-накрая тя свали ръка от очите си, срещайки уморено гневния ми поглед с тъмните си очи. — Защо ме гледаш по този начин?

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — попитах.

— Какво друго искаш да ти кажа? — Елора се надигна с едно плавно изящно движение. Виждайки, че отказвам да отстъпя назад, тя стана, защото очевидно не й допадаше идеята да я гледам отгоре.

— Бях направо отвлечена от витра , чийто крал е мой баща, и ти нямаш какво да ми кажеш? — Взирах се в нея с невярващи очи, а тя се отдалечи от мен и ми обърна гръб, докато вървеше към прозореца.

— Щях да изпитвам повече съчувствие към теб, ако не беше избягала. — Елора обви раменете си с ръце, зареяла поглед към реката, която течеше по-долу. — Аз изрично ти забраних да напускаш общността и всички ти казахме, че това е заради твоята собствена безопасност. След нападението ти вече знаеше какви опасности те грозят и въпреки това замина. Не е моя вината за това, което се случи.

— След нападението аз си мислех, че те са понесли твърде тежки поражения, за да тръгнат след мен отново! — извиках аз. — Не съм подозирала, че витра имат някаква причина да ме преследват, но ако знаех за баща ми, щях да съм подготвена!

— Ти взе живота си в собствените си ръце, когато замина и знаеше това — отвърна тя.