Аманда Хокинг - Разкъсана

Но дори и да намерех затвора, не знаех каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Можех да използвам внушение върху тъмничарите. Или ако се натъкнех на някой пореден таласъм витра , можех да се опитам да го надвия и да го принудя да отвори вратата.

Стигнах до витите стълби. Те водеха само до приземния етаж и все още ми предстоеше да намеря пътя до тъмницата, но не мислех, че ще бъде трудно.

Когато наближих края на стълбите, чух гласове. Замръзнах на мястото си, чудейки се дали да побягна, или да се скрия, след което реших, че най-добре би било да остана в сенките. Побързах да се скрия зад стълбището, опитвайки се да стана колкото мога по-незабележима.

Докато се приближаваха, гласовете ставаха все по-гръмки и като че ли спореха как е най-добре да се приготви тиква. Сърцето ми се блъскаше силно в гърдите, бях сигурна, че могат да го чуят и сдържах дъха си. Малко по-късно видях краката на двама таласъми да минават покрай мен.

Единият от тях като че ли беше жена с дълга коса с миши цвят, хваната отзад на плитка. Те определено бяха отблъскващи създания, но съдейки по начина, по който разговаряха, изглеждаха безобидни. Гласовете им звучаха по-човешки и нормално от тези на някои трилове , които бях срещала във Фьоренинг.

Изчаках още малко, докато се отдалечиха достатъчно надолу по коридора, преди да си позволя да си поема отново дъх. Предполагах, че бих могла да ги победя в една евентуална схватка, но не исках да се бия със случайни непознати. Освен това те можеха да се разкрещят и да вдигнат на крак целия дворец, в това число и Орен.

Излязох изпод стълбището и едва не се сблъсках с Локи. Той се бе облегнал нехайно с лакът на перилата на стълбите, кръстосал крака. Почти изпищях, но се овладях, знаейки, че ако привлека внимание точно в този момент, нещата можеха да станат и още по-лоши.

— Здравей, принцесо — ухили ми се Локи. — Не можеш да спиш ли?

Той и Лъдлоу ме наричаха „принцеса“ още от самото начало и тогава си мислех, че ми се подиграват заради положението ми в Трил. Но по-късно, когато разбрах, че съм и тяхна принцеса, осъзнах, че това по-скоро беше някаква форма на почит.

За съжаление си давах сметка, че титлата ми нямаше никаква тежест пред него, защото точно в този момент бях пленница.

— Да, просто… исках да хапна нещо — промърморих аз, търсейки някакво извинение.

— Доста правдоподобна история — каза той със скептичен израз на лицето. — Да можех само да ти повярвам.

— Не съм яла нищо цял ден. — Макар това действително да беше вярно, стомахът ми така се беше свил от безпокойство, че не можех и да помисля за ядене.

— Какво си намислила да правиш? — попита Локи, пренебрегвайки твърдението ми, че съм гладна. — Дори да намериш тъмницата, как ще ги измъкнеш оттам?

— Няма да правя такива неща. А сега ти ще отидеш и ще ме издадеш, нали? — Вгледах се в очите му, опитвайки се да разбера какво мисли, но както винаги той изглеждаше леко развеселен.

— Може би. — Локи сви рамене, сякаш още не беше решил. — Нека да чуя плана ти. Може би дори не си струва да докладвам на някого.

— Защо мислиш така? — попитах аз.

— Ти като че умееш да саботираш сама себе си — рече Локи. Отворих уста да възразя нещо и той прихна, когато видя раздразнението ми. — Не го приемай лично, принцесо, това се случва с най-добрите от нас.

— Няма да се спра, докато не измъкна приятелите си оттук — казах решително.

— Ето сега вече ти вярвам. — Той се наклони леко към мен. — Всичко става толкова по-лесно, когато си честен.

— Като че ли аз съм тази, която е нечестна — подхвърлих иронично.

— Аз все още не съм те лъгал — заяви Локи и гласът му беше станал странно сериозен.

— Как да освободя приятелите си от затвора? — попитах аз, подлагайки на тест твърдението му.

— Това, че не лъжа, не означава, че ще отговарям на всеки твой въпрос — усмихна се Локи.

— Добре, тогава сама ще намеря начин.

Нещо ме караше да си мисля, че той няма да ми попречи, макар да не знаех откъде идва тази моя увереност. Ако Орен разбереше, че дори си позволявам да кроя планове за бягство, бях сигурна, че не го очакваше нищо хубаво.

Когато минах покрай него и тръгнах надолу по коридора, който смятах, че води към главната галерия, той ме последва. Лесно ме настигна, въпреки че се опитах да вървя бързо.

— Мислиш, че е натам, така ли? — попита Локи с весели нотки в гласа.

— Не се опитвай да ме объркаш. Знам накъде вървя. Аз не се губя. — Разбира се, това беше лъжа, защото в действителност често се губех. — Това не е ли характерна черта на трил ?