Кати Хопкинс - Рецепта за успех

Дрън-дрън, същите неща като тези, които Неса ми изпращаше преди разпродажбата на битака.

Уил и Стю ме гледаха така, сякаш се бях смахнала. Уил почука по витрината на клуба.

— Но тук има стъкло. При това май е двойно. Как можеш да чуеш какво говори? — попита той.

— Като слушам, идиот такъв. Защо? Ти не го ли чуваш?

Уил и Стю поклатиха отрицателно глави, а аз чувах доктор Кронос толкова ясно, сякаш стоеше точно до мен.

— Сигурно са ти запушени ушите — рекох.

Стю се напъна да чуе нещо, но поклати глава.

— Не, все така нищо не чувам. Ти да не би да можеш да четеш по устните му?

— Не — отвърнах. — Чувам какво казва. Вие наистина, ама наистина ли не го чувате?

Брат ми отново поклати отрицателно глава.

— Тя си прави гаргара с теб — каза Стю и се понесе надолу по тротоара.

— Не си правя гаргара — отвърнах.

Но и на Уил му омръзна и последва приятеля си.

„Може би те си правеха гаргара с мен — помислих си, след като се изгубиха зад ъгъла. — Двамата също го чуваха, но се опитваха да ме накарат да си помисля, че полудявам. Момчетата обичат да правят подобни неща за кеф“.

Имаше само един начин да разбера, реших аз, когато приближи една жена на средна възраст.

— Ъъъ… извинете, чувате ли какво казва онзи мъж от телевизора на витрината? — попитах и посочих екрана.

Тя погледна витрината, а после и мен, сякаш не бях с всичкия си.

— Не, не чувам — отвърна жената и забърза, като че искаше да се отдалечи от мен възможно най-бързо.

Тъкмо се канех да догоня момчетата, когато чух нещо откъм витрината. Обърнах се и видях доктор Кронос да чука по екрана на телевизора.

— Хей, ти, още не съм приключил с теб. На теб говоря, Виктория Тейлър.

— Вие… ме виждате? — възкликнах.

Миниатюрният доктор Кронос от телевизора кимна утвърдително.

— Да, виждам те. Опитах се да ти се обадя по-рано, но ти не вдигна. Така, а сега разбираш ли какво се опитвах да ти кажа?

— Да. Не. Какво? — попитах.

— Предизвикай събитията — отговори той. — Използвай дарбите си.

Вдигнах поглед към небето. Пак се беше заоблачило.

— Да, да, знам.

Доктор Кронос ме изгледа ядосано. Протегна ръка извън екрана и сам изключи телевизора. Докато картината се изгубваше, го чух да казва две думи:

— Мързел. Инат.

— Вие не разбирате — изкрещях към витрината на клуба, при което още един минувач ме помисли за мръднала.

Май ще е най-добре да си ходя у дома — реших и закрачих през моравата. Докато чаках на спирката за автобуса, се замислих. Нещата трябваше да се променят. Аз трябваше да се променя. Не можех да продължавам по този начин. До гуша ми бе дошло от лъжи. Искаше ми се приятелките ми да ме харесват такава, каквато бях. „Кръпка“ и Кралица на евтинията. Мен самата, а не тази, за която се представях.

Видях автобуса да се задава в далечината. Точно навреме — рекох си, когато светкавица проблесна и освети моравата, а после се разнесе грохотът на гръм.

Тъкмо се канех да махна на автобуса да спре, когато забелязах от лявата си страна някакъв набит мъж да тича към мен. Стигна ме точно преди автобусът да пристигне и пъхна в ръката ми две малки кесийки.

— Два подаръка, които ще ти помогнат по пътя ти — каза той с гръцки акцент. — Единият е за брат ти от Ури. А другият е от мен. Безплатно!

— За мен ли е? О, благодаря!

— За нищо. Ти взе някои смели решения.

— Но вие как…?

Мъжът потупа отстрани носа си, протегна ръка и махна на автобуса. Когато автобусът спря и вратите се отвориха, той ме побутна да се кача. Миг след това се изсипа проливен дъжд.

Едва когато седнах, осъзнах кой беше набитият мъж. Джо. Юпитер. Погледнах да видя какво имаше в кесийките. В едната беше компютърната игра за Дан, а в другата — най-вкусната ванилова паста, която бях опитвала през живота си. Неочакваният ми късмет се появи в крайна сметка.

Когато се прибрах вкъщи, за щастие мама беше все още на работа, а Андреа и Дан бяха така погълнати от някакъв филм, та едва забелязаха, че съм се върнала, да не говорим, че съм закъсняла.

Бързо отидох в кухнята да намеря телефона, обадих се на Хана, Меган и Джорджи и ги поканих на рождения ден на Дан.

— … не е нищо специално. Мама реши да бъде като изненада, ето защо не можах да ви кажа по-рано — обясних аз, като си обещах, че това беше последната лъжа, която изричах. — Освен това имам… да ви казвам нещо много важно.

— Звучи сериозно — пошегува се Джорджи.