Кати Хопкинс - Рецепта за успех

Качих се на автобуса за Осбъри и като пристигнах, се отправих към най-близкия павилион за вестници и списания. Когато планът ми проработи, ще отида да се запозная с този Джо Юпитер — помислих си, като отворих вратата на павилиона и влязох.

— Кажете, млада госпожице! — рече мъжът зад щанда.

Преброих парите си. Разполагах с двадесетте паунда, които мама ми бе дала за подаръка на Дан, и четири паунда, които ми бяха останали от парите ми от разпродажбата на битака. Поех си дълбоко въздух. Сега или никога — рекох си. — Опитай си късмета!

— Кажете, млада госпожице? — повтори мъжът.

Замалко да се врътна и да побягна навън, но някакъв глас в главата ми настояваше. Опитай си късмета, опитай си късмета, опитай си късмета! „Сигурно има причина да съм Момиче на зодиака — казах си наум. — Така че не трябва да се плаша точно в този момент. Сега имам шанса да променя живота си. И този на семейството си“.

Подадох му парите.

— Двадесет и четири лотарийни билета, моля.

Продавачът ме погледна подозрително.

— За мама — отвърнах.

— На колко години си?

— Шестнадесет — излъгах. — Но това е без значение, защото билетите са за майка ми.

Мъжът хвърли бърз поглед през прозореца. Усетих, че се колебаеше дали да ми ги продаде, но неочаквано въздъхна:

— Майка ти май се чувства късметлийка, а?

— Не. Аз се чувствам късметлийка. Ъъъ… затова прати мен.

— Добре тогава. Кои си избираш? Щастливи звезди или томбола.

Едва не избухнах в смях. Беше повече от очевидно кои щях да избера.

— О, щастливи звезди — отговорих, ухилена до уши.

— Кои от тях искаш — тези с топ наградите от петдесет хиляди или другите от сто хиляди?

— Тези от сто хиляди.

Той отдели билетите и ми ги подаде.

— Кажи на майка си да почерпи, ако спечели — рече и смигна.

— Ще й кажа — отвърнах.

Като излязох, се огледах за място, където бих могла да се уединя и да проверя колко бях спечелила. Умирах от нетърпение.

В другия край на селището имаше църква и зала към нея, а до тях се намираше автобусната спирка. Това ще свърши работа — помислих си и закрачих натам, колкото се може по-бързо.

На спирката миришеше на спарено и влага от снощния дъжд, но аз си намерих едно ъгълче и се приготвих за триене на билетите. Печалбите бяха от по един, десет, сто, хиляда и сто хиляди паунда.

Задъхах се от вълнение, когато започнах да трия първия билет. Появи се една звезда. Трябваше да ми се паднат само три звезди и печелех награда. Продължих нататък. Вторият знак беше черешка. Третият — квадрат. Този определено не беше печелившият ми билет.

Както и да е. Оставаха ми още двадесет и три. Един от тях със сигурност бе печеливш. А може и да е повече от един — рекох си и тръпки от вълнение преминаха през цялото ми тяло.

Следващият бе — една звезда, квадрат, кръг. Следващият — два лимона и квадрат. Продължих с триенето. Заредиха се триъгълници, квадрати, кръгове, черешки, лимони, но никакви звезди. Докато не остана само един билет.

— Дано, дано този да е печелившият — замолих се тихо. — Дано Юпитер и неговото влияние да направят някакво вълшебство.

Започнах да трия последния билет. Една звезда. Втора звезда. Божичко, този ще е. Цели две звезди. Трябваше ми само още една. Изтрих и последното квадратче, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Кръг… Кръг? Неее. Не може да бъде. Вторачих се в билета. Две звезди и кръг. Може от бързане да съм пропуснала печелившия билет? — помислих си и прегледах отново всичките. Но не. Нито един от тях нямаше нужните три звезди. Не бях спечелила и един паунд.

— Неее — извиках, скъсах билетите и ги захвърлих в коша. След което ритнах в единия край заслона на автобусната спирка. За съжаление, точно в този момент мина някакъв възрастен мъж и ме погледна възмутено.

— Глупави малки вандали — измърмори той и бавно отмина.

Идеше ми да се разплача. Нямам нищо общо с вандалите — казах си наум. — Вече съм истинска неудачница. О, боже, проиграх парите за подаръка за рождения ден на Дан. Какво ще обяснявам сега? О, боже! О, боже! О, боже! Направо се вцепених от ужас. Какво щях да правя? Не можех да се прибера у дома. Не можех да отида у приятелките си. Тях също ги бях излъгала. Рано или късно щяха да разберат, че няма да ходя в Италия. И никога не съм можела да отида.

Погледнах възрастния мъж, който се клатушкаше по пътеката и продължаваше да мърмори. „Той пък какво знае за живота ми? — помислих си. — Какво въобще знае който и да било за живота ми, какво е да си на моето място и колко много се старая. Искам да имам приятелки, но нямам възможност да ходя навсякъде с тях. Опитвам се да съм в добро настроение пред мама, когато в действителност ми е притеснено както за нея, така и за това, че май ще трябва да се изнасяме. Не е лесно да си на моя хал и да оправдаваш всички очаквания“.