Кати Хопкинс - Рецепта за успех

„А колкото до това, че съм Момиче на зодиака — не съм чувала по-голяма идиотщина от тази. Беше глупаво от моя страна да купя тези лотарийни билети, а също и да си мисля, че като Момиче на зодиака, съм по-специална. Беше тъпо да се хвана на смахнатата история на Неса, че тя и останалите са всъщност планети в човешки облик“.

Почти се изсмях на глас, като си помислих колко глупава съм била. Много по-глупава от Меган с нейните вълшебни истории.

Изведнъж се почувствах страшно уморена. Напълно изтощена. Прииска ми се да легна под пейката на автобусната спирка, да заспя там и никога да не се събудя. Очите ми се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по бузите ми една след друга. Нямах сили дори да се разплача както трябва. „Никой и идея си няма какъв е животът ми и колко съм нещастна понякога — проплаках наум. — Абсолютно никой. Нито мама, нито Андреа, нито Уил, нито Дан, нито Меган, нито Джорджи, нито пък Хана“.

Както си седях там, всички чувства, които бях таила в себе си, сякаш се отприщиха и избиха на повърхността, и започнах да плача. Чувствах се толкова глупаво. Да проиграя последните пари, които имах, както и тези на мама. Пари, изкарани с толкова труд от разпродажбата на битака. Сякаш не знаех всичко това. „Толкова съм самотна — помислих си, — заблуждавах се, че имам приятелки, но те не знаят коя съм. Не знаят, че съм беднячка. Че лъжа. Биха ме намразили, ако разберат каква съм в действителност. Нищо чудно, че татко не искаше да живее вече с мен. Отвратителна съм“.

Дълго време, след като татко ни напусна, имах чувството, че вината за това бе моя. Така и с никого не споделих, защото се опасявах, че ще се окаже вярно. Но чувствах именно това — че вината бе моя. Бащите не изоставят децата си току-така. Не и без да имат сериозна причина. А той не само че ни напусна, ами и забегна в другия край на света. И почти не се обажда. Няма как да ме обича, нали? — помислих си.

Докато си седях там и хлипах, чух зодиакалният ми телефон да звъни. Оставих го да си звъни.

— Няма да те вдигна — обърнах се към него. — Каква ми е ползата, че съм Момиче на зодиака. Всъщност, ако не беше ти, сега нямаше да съм в тази глупава каша.

Запокитих телефона в коша, в който изхвърлих и безполезните лотарийни билети.

„Планетата Земя вика Тори — чух глас в съзнанието си. — Ето къде принадлежиш — долу на земята, а не горе на звездите. Именно. Планетата Земя вика загубенячката“.

Стана пет часът. После шест. Седем. Аз стоях на автобусната спирка и имах чувството, че не мога да се помръдна. Бях като вцепенена. Вътрешно бях парализирана. Празна. Беше ми студено. И… бях гладна. Боже, колко гладна бях само!

Но нямаше да се прибера у дома. Никъде нямаше да отида. Щях да си остана тук, докато се покриех с мъх, кожата ми започнеше да се разлага, а костите ми се превърнеха в пясък. Пфу, колко гадно! — помислих си, когато отново избухнах в сълзи.

Разни хора минаваха покрай мен. Няколко от тях ме загледаха, но след това продължиха по пътя си. Небето притъмня и започна да ръми.

Погледнах към него. Започна да се смрачава. Дъждът спря, оставяйки след себе си ясна нощ. Звездите започнаха да блестят, а на хоризонта изгря сребристата светлина на полумесеца. „Чудя се какво всъщност има там? — помислих си. Почувствах се толкова дребна и незначителна, стоейки там. — Кой знае колко планети, галактики и звезди има! Кой знае колко хора като мен висят на пейката на някоя автобусна спирка, някъде в космоса, в някоя паралелна вселена? Тъжни и самотни като мен“.

Откъснах поглед от небето и забелязах една жена с дълга сребриста коса да се задава през моравата към мен. Беше облечена с дълга пола в морскозелено и светлосиня блуза. Веднага я разпознах. Селена Луна. Луната. О, неее — помислих си. — По-добре се разкарай, госпожо, до гуша ми дойде от всички вас. Не исках никой да ме вижда в състоянието, в което бях в момента. Знаех, че на нищо не приличам с подпухнал нос и зачервени очи. А и не желаех никой да ме съжалява.

Когато жената стигна до спирката, се канех да я отпратя, но тя не каза абсолютно нищо. Нито дума. Кимна едва забележимо и седна до мен. Въздъхна и тогава, за моя огромна изненада, започна да плаче. Неудържимо, като че ли се състезаваше за олимпийски медал по надплакване.

Огледах се наоколо за някого, който може да е бил с нея и евентуално да я е огорчил. Погледнах и към моравата. Но наблизо нямаше жива душа.