Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Рандъм просто продължаваше да пуши и да гледа през прозореца, докато шосето взе да се отдалечава от брега и се заизвива по склоновете на някакъв хълм. От дясната ни страна се разстилаше тревиста равнина без никакви дървета, а отляво все по-нависоко се издигаше редица от хълмове. Небето вече бе станало тъмно, но бляскаво синьо — като дълбок, бистър вир, закътан и сенчест. Не си спомнях някога преди да съм виждал такова небе.

Рандъм си отвори прозореца, за да изхвърли фаса и вътре нахлу леден вятър, който засвири из колата, докато не затвори отново. Вятърът имаше дъх на море, солен и остър.

— Всички пътища водят към Амбър — подхвърли той, като че ли това беше някаква аксиома.

Тогава си спомних какво бе споменала Флора предния ден. Не ми се искаше да звуча като глупак или като човек, който крие решаваща информация, но щом проумях значението на изявлението й трябваше да му го кажа, заради неговата и моята безопасност.

— Знаеш ли — започнах аз, — когато оня ден ти се обади и аз вдигнах телефона, защото Флора я нямаше, сигурен съм, че тя се е опитвала да се добере до Амбър, но е намерила пътя блокиран.

При тези думи, той се засмя.

— Тази жена има много малко въображение. Естествено, че ще е блокиран във времена като сегашните. В края на краищата ще бъдем принудени да тръгнем пеша, убеден съм, и това без съмнение ще отнеме всичките ни сили и изобретателност, ако изобщо успеем да стигнем. Да не си мисли, че може да се върне тържествено като принцеса, по обсипан с цветя път? Тя е една глупава кучка. Всъщност, дори не заслужава да живее, но засега това не е моя работа. Завий надясно на кръстопътя — реши той.

Какво ставаше? Знаех, че по някакъв начин Рандъм е отговорен за екзотичните промени, които продължаваха да се случват около нас, но не можех да определя как го прави и накъде ни води. Знаех, че трябва да науча тайната му, ала не можех просто да го попитам, защото тогава щеше да разбере в какво състояние съм. И щях да завися от неговата милост. Той сякаш не вършеше нищо друго, освен да пуши и да гледа навън, но щом се измъкнахме от едно хлътване на пътя, навлязохме в някаква синя пустиня, а слънцето над главите ни сега беше розово, увиснало насред трептящо небе. В огледалцето зад нас се простираха безброй километри пустиня, докъдето ми стигаше погледът. Страхотен номер беше това.

После двигателят се закашля, захърка, успокои се, повтори представлението.

Воланът измени формата си под ръцете ми.

Превърна се в полукръг, а седалката като че ли се отдалечи от него, колата приклекна по-плътно до пътя, предното стъкло стана по-полегато.

Аз обаче не казах нищо, дори когато ни връхлетя светлолилавата пясъчна буря.

Но когато тя отмина, ахнах.

Пред нас се простираше страхотна върволица коли, в невероятно задръстване, на около километър напред. Всичките бяха спрели и можех да чуя клаксоните им.

— Намали — рече той. — Това е първото препятствие.

Послушах го и над нас се изви нова пясъчна вихрушка.

Преди още да съм запалил фаровете, бурята спря и аз няколко пъти премигнах с очи.

Всички коли бяха изчезнали и не се чуваха никакви клаксони. Но сега настилката на пътя блещукаше, както бе ставало преди с тротоарите и чух Рандъм да проклина под нос някого или нещо.

— Сигурен съм, че кривнах точно натам, накъдето искаше този, който е поставил блокадата. И направо ме подлудява мисълта, че постъпих както той очакваше — по най-очевидния начин.

— Ерик ли? — попитах.

— Вероятно. Какво смяташ, че трябва да направим? Дали да не спрем и за известно време да продължим по трудния начин или да караме нататък и да видим дали има други препятствия?

— Нека продължим малко. В края на краищата това беше само първото.

— Добре — съгласи се той, но добави: — Кой знае какво ще бъде второто.

Второто беше нещо — не знам как да го опиша по друг начин.

То бе нещо, което приличаше на топилня с ръце — стърчеше в средата на пътя, посягаше надолу, вдигаше колите и ги изяждаше.

Натиснах спирачките.

— Какво има? — попита Рандъм. — Продължавай. Как иначе ще минем?

— Това ме разтревожи малко — поясних аз и той ме изгледа странно и продължително, докато върху нас връхлиташе нова пясъчна буря.

Бях направил погрешно изказване, знаех го.

Когато прахолякът се разпръсна, ние отново се движехме по празен път. А в далечината се виждаха кули.

— Мисля, че го преметнах — заяви Рандъм. — Комбинирах няколко в една и смятам, че точно това не е успял да предвиди. В края на краищата никой не е в състояние да затвори всички пътища към Амбър.