Джо Абъркромби - Полукрал

Когато се върнеше, щеше да има време за целувки.

— Кралю мой. — Очите на майка Гундринг, които иначе, в дим, прах и вятър, винаги успяваха да останат сухи, сега бяха навлажнени. — Нека боговете те дарят с добро време за плаване и успех в битката.

— Не се тревожи, пасторе мой — отвърна той, — винаги има шанс да оцелея.

Рождената му майка не пророни сълзи на раздяла. Както винаги тя просто оправи катарамата на брошката, с която беше закопчано наметалото му, и каза:

— Изправи се като крал, Ярви. Говори като крал. Бий се като крал.

— Аз съм крал — успя да отвърне той въпреки буцата в гърлото си и независимо колко много звучеше това като лъжа в главата му. — Ще те накарам да се гордееш с мен — добави без никаква представа как точно щеше да го постигне.

Сигурната ръка на чичо Одем на рамото му го поведе към корабите и към дългите като лъскави стоманени змии колони от воини, които се качваха в тях. Ярви се обърна през рамо и видя майка му да сграбчва Хюрик за ризницата и въпреки силата му да го придърпва с лекота към себе си.

— Бди над сина ми, Хюрик — чу я да казва задавено. — Той е всичко, които имам.

Миг по-късно Златната кралица вървеше обратно към града, следвана от стражата, прислужниците и армията си от роби, а Ярви крачеше надолу по склона към корабите с полюшващите се на фона на стоманеносивото небе мачти. Опита се да върви като баща си, надъхан и нетърпелив за битка, независимо колко омекнали бяха коленете му, колко свито бе гърлото му и колко зачервени очите, въпреки всичките тревоги и съмнения, обсадили сърцето му. Още долавяше миризмата на дим.

Остави баща Мир да рони жални сълзи в пепелта на кладата и забърза към стоманената прегръдка на майка Война.

Всяка родена от майка Море вълна го повдигаше, претъркулваше, дърпаше подгизналите му дрехи и той мърдаше, потрепваше и изглеждаше така, сякаш напряга сили да се изправи. Но тогава вълната се оттегляше със съскане назад и оставяше тялото му заседнало върху чакъла, а косата му — оплетена и покрита с пяна и пясък, също като сноповете морска трева наоколо.

Ярви го гледа замислено, чудейки се кой е той. Или по-скоро, кой е бил. Момче или мъж? Беше ли умрял, бягайки или докато се е бил смело?

Какво значение имаше?

Килът задра в пясъчното дъно, палубата се разтресе, а Ярви залитна силно напред и трябваше да се хване за ръката на Хюрик. С тракане и тропот мъжете прибраха греблата, откачиха щитове от борда и наскачаха в прибоя. Бяха намусени, че са последни на брега — закъснели за слава и плячка. Място на кралския дракар бе огромна чест при крал Утрик.

И никаква при крал Ярви.

Няколко от мъжете хванаха въжето на носа и започнаха да теглят кораба напред покрай трупа в прибоя, нагоре по чакълестия бряг. Останалите извадиха оръжия и се отправиха с бърза крачка към Амвенд. Градът вече гореше.

Ярви прехапа устни и понечи да се прехвърли през борда с колкото кралско достойнство можа да събере, но дръжката на щита се изплъзна от жалката хватка на сакатата ръка, дървеният ръб се закачи в наметалото му и той едва на се пльосна с главата напред в прибоя.

— Проклето нещо!

Задърпа настървено ремъците, разхлаби ги и измъкна ръка, после захвърли щита насред сандъците, на които мъжете седяха, докато гребяха.

— Кралю мой — каза Киймдал. — Трябва да задържиш щита си. Може да е опасно…

— Бил си се с мен. Знаеш колко полза имам от щит. Ако някой тръгне към мен и не мога да го спра само с меч, по-добре да бягам. А аз бягам много по-бързо без щит.

— Но, кралю мой…

— Той е крал — избоботи Хюрик и прокара замислено дебели пръсти през прошарената си брада. — Ако каже всички да оставим щитовете си, така ще бъде.

— Всеки с две здрави ръце е добре дошъл да задържи своя — каза Ярви, скочи в прибоя и изруга под нос, когато първата ледена вълна го намокри до кръста.

Там, където пясъкът преминаваше в трева, няколко новопоробени стояха вързани един за друг в очакване да бъдат натоварени на палубата на един от корабите. Бяха увесили рамене, омазани със сажди, с облещени от ужас очи, все още невярващи, че нещо може да изскочи от морето и просто ей така да отнеме живота ти. Край тях група от воините на Ярви разиграваха дрехите им на зарове.

— Чичо ти Одем те търси, кралю мой — каза един, изправи се намръщен, срита един хлипащ старец в гърба и го просна по очи.

— Къде? — попита Ярви.

Устата му беше пресъхнала.

— Горе, в малката крепост. — Мъжът посочи към сивата каменна кула на отвесната скала над града. От едната ѝ страна морето бесуваше и блъскаше скалата, а от другата беше навлязло в сушата и тесният проток беше целият побелял от натрупаната по повърхността морска пяна.