Джим Бъчър - Фуриите на Калдерон

Хвърли бърз поглед през рамо и видя дългото острие на Алдрик да разсича платнището.

– Стража! – изкрещя зад гърба ѝ гигантът. – Затворете портата!

Амара видя как портата започна да се затваря. Събра в шепа полата си и се прокле наум, че не ѝ хрумна да се преоблече като момче, така щеше да е обута с панталони. Хукна покрай първата редица шатри и се насочи към стената на лагера. Погледна отново през рамо. Алдрик тичаше след нея, но също както пъргавата кошута надбягва с лекота огромния слайв, тя беше взела значителна преднина. Усмихна се победоносно.

Пръстта хвърчеше от нея, докато летеше към стената. Надяваше се по-бързо да свали колкото може повече от нея, за да успее да призове Сирус. Към рампата за защитниците на дървената палисада водеше стълба и Амара се втурна към нея. Изкачи я на три дълги скока, почти без да си помага с ръце.

На рампата стоеше на стража легионер, който се обърна и зяпна, стъписан от появата ѝ. Без да забавя крачка, Амара изпъна ръка, изкрещя и замахна в широка дъга. Опънатата ѝ длан се вряза в гърлото на войника и го повали по гръб. Докато притичваше покрай него, за да стигне до стената, Амара го чу как хърка и се дави.

Погледна надолу. Десет фута от върха и още седем или осем до дъното на рова от външната страна на стената. Едно лошо приземяване можеше да означава сериозно нараняване.

– Стреляй! – разнесе се вик и една стрела полетя към нея.

Амара се хвърли встрани, сграбчи ръба на дървената палисада, прехвърли се отгоре му и полетя в празното пространство.

– Сирус!

Тя усети свистенето на вятъра около себе си. Най-после. Фурията ѝ се прилепи до тялото ѝ, преобърна го и се намести под него, така че вместо върху твърдата земя на дъното на защитния ров Амара се приземи върху възглавница от вятър и прах.

Скочи на крака и без да поглежда назад, хукна с всички сили. Дългите ѝ плавни скокове я отдалечаваха все повече от стената. Тичаше на североизток, далече от тренировъчната поляна край лагера, от потока, от мястото, където оставиха гарганта и пълната каруца. Най-външните части на гората бяха изсечени и дърветата бяха използвани за построяването на палисадата, така че сега Амара трябваше да пробяга почти двеста крачки през поле от стърчащи пънове. Покрай нея профучаваха стрели, една се заби в диплите на полата ѝ и за малко не я спъна. Но тя продължи да бяга, с обгърнат във вятър гръб – невидимото присъствие на Сирус.

Когато достигна първите дървета, тя спря и се обърна, запъхтяна, превита на две, с ръце на коленете.

Портата на лагера се отвори и от вътрешността му излязоха две дузини ездачи. Върховете на дългите им копия блестяха. Оформиха колона, която се насочи право към нея. Начело яздеше Алдрик и мощното му телосложение караше останалите да изглеждат дребни като джуджета.

Амара се обърна и хукна с всички сили през дърветата. Клоните им въздишаха и стенеха, докато прелиташе покрай тях. Листата шепнеха, сенките се местеха и придобиваха зап­лашителни форми. Фуриите на гората не бяха добронамерено настроени към нея, което не беше никаква изненада, предвид присъствието на поне един майстор в призоваването на дърво. Никога нямаше да успее да се скрие в тази гора, самите дървета щяха да издадат скривалището ѝ.

– Сирус! – извика, останала без дъх, Амара. – Нагоре!

Въздухът под краката ѝ се сгъсти и вятърът я понесе нагоре, но клоните на дърветата моментално започнаха да се преп­литат. Движеха се ловко и бързо, като пръстите на човешка ръка, и образуваха гъста дървена преграда на пътя ѝ. Амара се блъсна с вик в живия таван от клони и полетя, премятайки се, към земята. Точно преди да падне, чу съскането на Сирус, която омекоти приземяването ѝ.

Амара се огледа, но накъдето и да погледнеше, виждаше как дърветата сплитат клони и как гората притъмнява под все повече сгъстяващия се таван от листа. Тогава чу приближаващия тропот на копита.

Изправи се с мъка на крака. Раната на ръката ѝ тръпнеше болезнено. Побягна пред приближаващия звук от конски тропот.

Не можа да прецени колко дълго бе тичала така. По-късно си спомняше само заплашителните сенки на дърветата и огъня в дробовете и краката ѝ, който дори Сирус не успя да угаси. Пос­тепенно ужасът изчезна и премина в най-обикновена тръпка на вълнение, а тя от своя страна – в безразличие.

Продължи да тича, докато по незнайно каква причина не се обърна назад и не се озова лице в лице с легионер на кон – беше само на двайсетина крачки зад нея. Мъжът изкрещя и хвърли копието си. Амара се хвърли встрани от пътя на острието и връхлитащия кон и изведнъж бе обляна от светлина. Погледна пред себе си и видя, че стои на малък склон – три или четири крачки дълъг, свършващ на ръба на скала, толкова отвесна, че не се виждаше нито колко дълбоко беше отдолу, нито какво имаше в подножието ѝ.