Маги Стийвотър - Ридание

Елинор се протегна към Джеймс и повдигна едната му ръка. Ужасният стон, който нададе той, ме накара да прекося половината сцена до него, преди феята в моя образ да вдигне ръка, за да ме спре. Тя пусна ръката му обратно върху боклуците и се обърна натъжено към Одан:

— Няма смисъл, любов моя. Никой човек не може да помогне вече на гайдаря. Нека го зарежем и да избягаме.

Потърка ръцете си една в друга, сякаш втриваше крем в тях, а после бавно ги раздалечи. Между пръстите й се появи нещо като призрак на гълъб.

— Намерих душата ти. Сега ще те освободя.

Одан пристъпи към нея драматично и изпъчи гърди напред.

— Давай, готов съм!

Елинор притисна призрачния гълъб към гърдите му и започна да пее отново:

Одан се усмихна широко, докато пръстите й го докосваха, а после лицето му внезапно се превърна на пепел. Със силен трясък се строполи на пода и затвори очи. Елинор се престори, че изтрива сълза от очите си, и се обърна към невидимата си публика:

— Скъпи зрители, може да сметнете този развой на събитията за малко… шокиращ. Защо любовта на живота ми лежи мъртъв на земята, когато се предполагаше, че го освобождавам от оковите му? О, но вие забравяте колко древен е всъщност наемникът. А как е възможно едно хилядагодишно момче да оживее, след като тялото му отново е станало едно цяло с душата му?

Обърна се към мен и на лицето й отново се появиха нейните черти.

— Виждаш ли колко глупаво щеше да постъпиш? Той не може да бъде освободен, независимо от благородните ти намерения. Няма значение дали ще стане тази нощ или след хиляда нощи — неговата душа ще отиде в ада. От години наблюдавам живота му и повярвай ми, заслужил е съдбата си.

Гледах втренчено към тялото на приелия образа на Люк Одан на пода на сцената. Не можех да помръдна, докато Одан не се отърси от чертите на любимия ми и се изправи отново, наблюдавайки реакцията ми с очевидно удоволствие.

И в този миг, когато си мислех, че не може да стане по-лошо, усетих как всички звуци и цялата светлина бяха изсмукани от ушите и очите ми. Зад мен се спусна тежка завеса, стигаща до земята с кадифените си драперии. После звукът се върна обратно и едновременно с него дойде и светлината. Завесата цялата се разтресе, повдигайки се нагоре.

Кралицата се появи сред кадифето и блъсна драпериите зад себе си, пристъпяйки напред с гордо вирната брадичка. Нямаше никакво съмнение коя е тя — излъчваше власт и безвремие, макар лицето й да беше младо като моето. Нежната й руса коса се виеше на изящни къдрици, краищата й бяха леко извити навътре към бузите. На челото й беше закрепена диадема от ковано злато, която придържаше косата да не се разпилява и имаше зловеща прилика със златната гривна окова на Люк. Тя беше едно от онези красиви създания, заради които обикновените момичета мразеха да се гледат в огледалото, независимо какво самочувствие бяха имали, преди да я срещнат. После клепачите й се повдигнаха и две древни очи се взряха в мен. Изпитах погнуса — беше като да надзърнеш в бебешка количка и вместо невинно личице да откриеш змия.

Елинор и Одан коленичиха ниско, челата им допряха пода.

Очите на Кралицата пробягаха по сцената: арфата ми, Джеймс върху купчината дъски и аз, стояща на крачка от нея.

— Защо още не е мъртва? — За моя изненада гласът й звучеше отегчено и леко напомняше за интонацията на Люк — може би това ставаше с човешкото тяло след хиляда години в света на феите.

Одан ми се ухили.

— Ние просто малко се забавлявахме.

— Ще има повече забавления, когато тя умре. — Кралицата погледна към мен и попита с недоверие в гласа: — Ти ли си Диърдри? Мислех, че като те видя, ще разбера защо Люк Дилън отказва да се подчини на заповедите ми. Но ти… — сви рамене, очевидно изумена. — Ти си толкова обикновена .

Думите й бяха толкова човешки, че най-накрая се осмелих да проговоря.

— Ти също някога си била обикновена.

Кралицата ме погледна смаяно.

— Сравняваш своя живот с моя?! Ти си нищо. А аз съм всичко. Затова ли не искаш да умреш? Смяташ, че животът ти има някаква стойност? Твоята история е разказвана и писана хиляда пъти и във всяка версия ти и твоят възлюблен умирате.

Тя пристъпи към мен, силата се просмукваше от нея и аз се запрепъвах назад, задушавайки се от чистата енергия, която се изля към мен. Истина ли беше това, което казваше? Нима изживявах своя версия на „Риданието на влюбената фея“?