Маги Стийвотър: Ридание

— О, Господи! — Затиснах устата си с ръка. Застанала до мен, Елинор тихичко се разсмя, очевидно наслаждавайки се на гледката.

Едно създание, невероятно високо, с дълги като на кон уши, вдигна някакво окървавено парче над главата си и подивялата тълпа го приветства с тържествени викове, радваща се напълно искрено и първично на убийството, което беше извършила.

Те я бяха убили .

— Ди. — Люк блъсна встрани Елинор, сякаш изобщо не я забеляза, и ме сграбчи за рамото. — Добре ли си? Помислих… — спря, вперил поглед в една прилична на дракон фея, която се приплъзваше покрай нас с ръка, подаваща се от дългата й зъбата уста. Светлите му очи проследиха движението й, докато тя изчезваше в странната тълпа.

— Не мислех, че ще я убият.

— Реших, че си ти. — Внезапно осъзнах, че Люк за първи път изглеждаше уплашен. — Видях, че разнасят една ръка и…

— Замълчи. Добре съм. Всичко е наред. — Хареса ми, че поне веднъж аз бях тази, която го успокояваше, а не обратното, че аз се опитвах да му вдъхна сили. — Какво ще стане сега?

Висока фея, красив мъжки екземпляр, беше привлякъл вниманието на останалите и държеше високо в ръце окървавената диадема на кралицата. Гласът му прозвуча като хиляди гласове едновременно:

— Ние избрахме новата си кралица.

Тръгна през тълпата, феите му правеха път, докато той вървеше право към мен с кошмарната корона, все още покрита с кръвта на доскорошната им кралица. Дори не можех да си представя ужасната й тежест върху главата си. Потръпнах, ръката на Люк стисна по-силно рамото ми.

О, Господи! Не!

Феята приближаваше към мен през тълпата, не се отклоняваше от пътя си.

Не. Не аз. Не аз , пожелах си пламенно. Всеки друг, но не и аз .

Феята спря пред мен и видях как от диадемата потече кръв по ръката му.

Не и аз .

Той пристъпи напред и когато вече беше почти до мен, се извърна леко встрани и постави диадемата на главата на стоящата на една крачка разстояние Елинор.

— Да живее дълго новата ни кралица!

— О, обещавам. Така и ще бъде — каза тя.

Цареше пълно мълчание, когато Елинор се запъти към нас през училищния паркинг. Над рамото й луната се придвижваше бавно по небето, а птиците все така потръпваха и пляскаха с крила по повърхността й. Сребърният отблясък, който хвърляха, се смесваше с грозната жълта светлина от уличните лампи.

— Чаках дълго време — каза тя най-накрая. Наведе се и вдигна клетката с гълъба с грациозно движение, което никой човек не би могъл да повтори. — Люк Дилън, ти служи на предишната кралица, не на тази. Вземи душата си обратно, скъпи.

— Благодаря ти — успях да пророня аз.

— Това не е подарък — каза Люк със спокоен глас.

Елинор се усмихна с красивата си и едновременно плашеща усмивка.

— Винаги си бил умен. Искаш ли я или не, скъпи? Работи много за нея.

Люк пусна ръката ми, за да вземе клетката. После застана отново до мен и я постави между нас, сякаш принадлежеше и на двамата.

— Какво ще стане с Диърдри?

Кралицата сви рамене.

— Вероятно ще има един безкрайно скучен живот. Грозни деца. Криза на средната възраст. Старческа деменция и напикаване. Смърт.

— Няма ли да я нараниш?

Елинор ми се усмихна, като че ли идеята й допадаше, но после поклати глава.

— Едва ли, скъпи. Имам да върша толкова други по-забавни неща. — Огледа се към стоящите наоколо феи и плесна с ръце. — Като стана дума, хубавци мои, къде изчезна музиката? Да не би да забравихте, че това е нощта на слънцестоенето?

При нейните думи Те се завъртяха в кръг около нас и паркингът отново се изпълни с музика. Новата Им кралица се усмихна благосклонно.

— Е, Диърдри, няма ли да върнеш на наемника душата му? Той не може да откъсне поглед от нея.

Вярно беше. Очите на Люк се връщаха постоянно към птицата, а част от мен също се стремеше към нея. В този момент я мразех. Мразех я, защото означаваше „сбогом“. Но най-вече мразех това, че не знаех какво ще стане с Люк, след като получи обратно душата си. Дали Елинор беше права? Дали той щеше да плати за греховете на предишната кралица?

— Героите винаги умират в края на ирландските песни, не си ли забелязала? — Гласът на Люк беше съвсем тих. Приклекна на земята, за да погледне отблизо в душата си, и видях как блестящата перушина на гълъба се отрази в зениците му.