Маги Стийвотър - Ридание

— Добро момиче — каза нежно Люк.

— Къде е той? — попита Брендън.

Уна се завъртя край нас.

— Аз знам. Чувам го как умира вътре.

Брендън слезе от коня и я последва през вратата, държейки се на разстояние от мен и железния ми ключ, независимо че беше слънцестоене. Каза ми през рамо:

— Ще бъде направено.

И аз избухнах в сълзи. Не ме интересуваше кой гледа — Кралицата, Елинор, всички феи на света или каквито и други създания да се мотаеха наоколо в мрака. Не ми пукаше. Люк ме прегърна и ме остави да заровя лице в гърдите му. Усетих, че докато ме целуваше по косата, беше вперил очи в Кралицата.

— Остави я — гласът на другата Диърдри беше леден.

Ръцете на Люк се стегнаха по-здраво около мен, докато аз повдигах лице, за да я погледна. Червеното залязващо слънце отново пламтеше в очите й. Моля те, не ме оставяй . Той не го направи.

— Остави я.

Устните на Елинор се извиха в зловеща усмивка, щом долови гнева в гласа на кралицата си.

— Ще го направя, когато тя го поиска от мен — отвърна Люк. — Казах ти вече. Няма да се подчинявам на заповедите ти. Ако това означава да умра, така да е.

Ако се страхуваше, не го усещах. Кралицата се извърна бързо към клетката, поставена в краката на Елинор, и дръпна покривалото й. Под него, в клетка без врата, тънки като жици решетки обграждаха бял гълъб — толкова бял, че заслепи до болка очите ми. Той махаше ужасено с крила, блъскаше се в решетките на клетката и падаше на дъното й. Люк въздъхна, очите му не можеха да се откъснат от птицата, тялото му се притискаше силно до моето, но останалата част от него беше някъде другаде.

— Отвратително, нали? — попита Кралицата. — Изглежда единственият подходящ начин да се изрази същността на убиеца е във формата на мръсен, обикновен гълъб.

Думите изригнаха от устата ми.

— Да не се шегуваш? Това е най-красивото създание, което някога съм виждала. — Взирах се в съвършената птица в клетката. Чувствах, че тя е като обещание за тази чиста и величествена душа, която ние, хората, бихме могли да имаме, ако не се прецаквахме сами с такава лекота. Чувствах, че тя е началото на всичко.

Кралицата ме погледна изненадано.

— Последен шанс, Люк Дилън. Кажи ми, че ще ме обикнеш, и аз ще те пощадя.

Люк само поклати глава, леко движение, което усетих до бузата си. Отскубнах се от прегръдката му и пристъпих към Кралицата.

— Не можеш да накараш някого да те обича насила — не разбираш ли? Не можеш да принуждаваш другите да убиват заради теб. Не можеш да изискваш да ти бъдат поданици. Не можеш просто да заповядваш на някого да се влюби в теб!

Кралицата изпищя пронизително:

— Моите поданици ме обичат! Не ги принуждавам насила да ми се подчиняват!

Елинор повдигна многозначително вежди.

Реших да се възползвам от този малък жест и стрелях напосоки.

— Докажи го. Докажи го.

— Ти ще умреш, Господарке на детелините — изръмжа Кралицата. А после се провикна към поданиците си толкова силно, че гласът й се извиси над музиката и над смеха и веселбата. Те замръзнаха на място и просто усетих как в тази странна нощ магията надвисна във въздуха. — Виждате ли ме, мои прелестни поданици? Виждате ли красотата ми? Сега погледнете момичето, което твърди, че има власт над детелините — вижте колко е обикновена, колко е незначителна! Тя е никой, едно нищо, но твърди, че вие, моите поданици, не ме обичате!

Лека усмивка се появи по лицето на Елинор, която стоеше зад гърба на Кралицата. С всяка дума, която Кралицата произнасяше, усмивката ставаше все по-широка, докато накрая беше истинска агония да гледаш към тази изумителна красота.

Кралицата вдигна нагоре ръце и когато изпищя, гласът й беше пронизителен като лятна мълния.

— Изберете своята кралица!

Нощта мълчеше.

Беше толкова тихо, че чувах цикадите, жужащи в полето от другата страна на пътя, и жабите, квакащи в клисурата зад училището. Гумите на колите свистяха глухо на отдалечената магистрала, а над мен, в царящото наоколо абсолютно мълчание, чувах как електричеството пращи съвсем слабо в уличните лампи.

И тогава феите се втурнаха към Кралицата — полудяла маса от блестящи тела и крила, и човки, и нокти — и натискът на тълпата ме изтласка встрани от Люк. Шумът беше невъобразим: викове и смях, и ръмжене. Не знаех какво става, а и не можех да видя нито Люк, нито Кралицата, нито когото и да било от всички тези тела, които препускаха край мен.

Но един вик се чуваше над останалите — висок, писклив вопъл, който смрази кръвта ми със своята необузданост и луда ярост и постепенно заглъхна. И тогава видях висока фея, мъж с рунтава козина, растяща по раменете му, да крачи гордо към мен, държейки шепа руси кичури в огромния си юмрук. Дълга руса коса с малко червено в края. Все още не проумявах, докато не видях три грациозни феи, приличащи на върби, да танцуват в кръг и да си подхвърлят като топка една ръка. Видях как от нея капеше кръв. А после забелязах и две феи с цвета на небето да дърпат от двата края дълго парче плат от роклята на Кралицата.