Кристин Кашор - Огнена

— Предайте поздравите ми на кралицата — извика Брокър от стола си на пътеката пред къщата. — Кажете й, че я каня да посети стария си приятел, ако намери минутка спокойствие.

— Непременно — обеща Арчър, докато си надяваше ръкавиците.

Пресегна се през глава да опипа колчана със стрелите, преметнат през гърба му, както правеше винаги, преди да яхне коня си — не че някога бе забравял стрелите си — и се метна на седлото. Махна на стражите да препуснат напред. Файър ги последва, а той пое след нея.

Яздеха с осем войници — повече, отколкото Арчър би взел, ако пътуваше сам, но не много повече. Никой в Делс не пътуваше с по-малко от шестима придружители, освен ако не е напълно отчаян, планира самоубийство или поради някаква друга необяснима причина иска да го нападнат разбойници. Недостатъците от присъствието на Файър — ранен ездач и популярна мишена — се компенсираха почти напълно от способността й да долавя и близостта, и намеренията на всеки непознат.

Далеч от дома Файър не можеше да си позволи лукса да избягва да използва силата на съзнанието си. Обикновено чуждите мисли не привличаха вниманието й в еднаква степен, ако не се вслушваше целенасочено. От осезаемостта на всеки ум зависеше това дали го познава и дали той усеща присъствието й, от силата му, стремежите, близостта, откритостта му и множество други фактори. Днес не биваше да оставя никой да й се изплъзне незабелязано; налагаше се да претърсва постоянно околността и при възможност да завладява всеки срещнат ум, за да прозре намеренията му. Длъжна бе да крие по-старателно своето съзнание от хищните чудовища. По пътищата дебнеха много опасности — за всички.

От крепостта на кралица Роен ги делеше безкраен ден езда. Стражите препускаха бързо, заобикаляйки покрайнините на града — достатъчно близо да чуват кукуригането на петлите, ала и достатъчно далеч, за да не ги забележат. Да парадираш как потегляш на път бе най-добрият начин да те ограбят или убият по пътя.

Тунелите под планините щяха да ги отведат по-бързо до кралица Роен, но предпочетоха да ги отбягнат. Поне на север стръмните наземни пътища бяха по-безопасни от непознатото, което дебнеше в тъмнината.

Косата на Файър бе скрита, разбира се, под плътно увит шал, а дрехите й за езда бяха най-обикновени. Надяваше се обаче да не срещнат никого. Чудовищата обикновено не обръщаха внимание на красивото лице и на тялото, ако не забележеха интересна коса, но това не важеше за хората. Видеха ли я, щяха да я огледат зорко. Огледаха ли я зорко, щяха да я забележат, а очите на непознатите винаги я смущаваха.

Наземният маршрут до крепостта на кралица Роен бе стръмен и без дървета. Малките сиви планини разделяха земите на Файър и съседите й от земята на кралицата. Те можеха да бъдат прекосени пеш и бяха обитаеми за разлика от Големите сиви планини — планинския масив, простиращ се по северната и южната граница на Делс.

По билата на Малките сиви планини се крепяха селца; къщурки от грубо одялани камъни, студени и безцветни, се гушеха и в долините край входовете на тунелите. При всяко пътуване към Роен Файър гледаше тези далечни селца и се питаше какво ли е да живееш в тях. Днес забеляза, че едното липсва.

— На онзи зъбер имаше село — посочи тя.

Разбра веднага. Видя разломени основи на къщи да стърчат от снега, а в подножието на билото, където се намираше селото, забеляза купчина камъни, греди и чакъл. По нея се прокрадваха чудовища — вълци, а над нея кръжаха чудовищни грабливи птици.

Хитър нов ход на разбойниците — да изхвърлят цяло село от зъберите, камък по камък. Арчър скочи от коня си, стиснал челюсти.

— Файър. Има ли живи хора сред отломките?

Имаше много живи съзнания, но не човешки. Пълчища плъхове — обикновени и чудовища. Тя поклати глава.

Арчър стреляше, защото не биваше да хабят стрели. Първо простреля грабливите птици. После уви кърпа около една стрела, запали кърпата и я изстреля към стълпотворението от чудовища сред руините. Изпращаше пламтяща стрела след пламтяща стрела, докато огънят не лумна буйно.

В Делс изпращаха с пламъци телата на мъртвите там, където бяха отишли душите им — в пустотата. Да ги почетат, понеже всичко свършва освен света.

Продължиха бързо напред, защото вятърът довяваше непоносима миризма.

По средата на пътя видяха гледка, която повдигна духа им — кралската войска изгромоли от недрата на планинския скат и прекоси в галоп каменистата долина под тях. Файър и спътниците й спряха на възвишението и я проследиха с поглед. Арчър посочи предните редици.