Кристин Кашор - Огнена

В спора Брокър застана на страната на Бриган. Беше безкрайно щастлив от нарасналото семейство, стоварило се на главата му, затова той и Роен споменаха, че ще се върнат в Кралския град и ще оставят владенията, полагащи се на Бриган, на Донъл, който от известно време се справяше умело със земите на Файър. На братята и сестрите съобщиха кротко какъв е истинският произходът на Бриган. Срамежливо, Хана прекара известно време с дядо си, за когото току-що бе научила. Харесваха й големите колела на стола му.

Клара дразнеше Бриган, че от една страна, формално той не й е никакъв роднина, но от друга е вуйчо и чичо на сина й, защото в най-широк смисъл майката на бебето е сестра на Бриган, а бащата на бебето е брат на Бриган.

— Е, поне аз така предпочитам да си го представям — заключи Клара.

Файър посрещаше всичко това с усмивка и гушкаше бебетата винаги когато й позволяха, тоест доста често. Чудовищно я биваше с бебетата. Когато се разплачеха, тя обикновено разбираше какво ги боли.

Файър седеше в спалнята на каменната си къща и си мислеше за всичко, което се е случвало тук.

Мила наруши уединението й, застанала на прага:

— Може ли да вляза?

— Разбира се, Мила, заповядай.

Мила носеше Лив, която спеше, ухаеше на бебе и дишаше тихичко.

— Милейди, веднъж ми казахте, че може да ви питам за всичко.

— Да — Файър погледна момичето изненадано.

— Искам да ви помоля за съвет.

— Ами, ще те посъветвам, доколкото е по силите ми.

Мила сведе лице към светлата къдрава косичка на Лив.

Сякаш се страхуваше да заговори.

— Милейди, мислите ли, че в отношението си към жените кралят е като лорд Арчър?

— В никакъв случай! — отвърна Файър. — Не си представям кралят да се отнесе нехайно към чувствата на една жена. По-справедливо е да бъде сравнен с братята си.

— Мислите ли… — поде Мила и неочаквано приседна на леглото разтреперана, — мислите ли, че е лудост войнишко момиче от южната част на Големите сиви планини, на шестнайсет години и с бебе, да си въобразява…

Мила замълча, заровила лице в бебето, Файър усети как у нея се надига собственото й шумно щастие като музика, отекваща в пространствата вътре в нея.

— Двамата очевидно се чувствате добре заедно — отбеляза тя предпазливо, като се опитваше да не издава чувствата си.

— Така е — съгласи се Мила, — заедно сме още от войната на Северния фронт, докато помагах на лорд Брокър. И се налагаше много често да ходя при него, милейди, докато се възстановяваше от раните си, а аз се подготвях за раждането. След като се роди Лив, той продължи да ме посещава също толкова редовно въпреки всичките си задължения. Помогна ми да й измисля име.

— А каза ли ти нещо?

Мила се загледа към ресните на одеялцето пред себе си, от което не щеш ли щръкна едно свито краче.

— Каза, че би желал да прекарва повече време в моята компания, милейди. Колкото съм склонна да му позволя.

Все още сдържайки усмивката си, Файър заговори тихо:

— Смятам въпроса за много важен, Мила, затова не бива да прибързваш с отговора. Може да удовлетвориш молбата му, да прекарваш повече време с него и да видиш как ще се почувстваш. Задай му безброй въпроси, ако имаш. Но не, не мисля, че е лудост. Кралското семейство е… много гъвкаво.

Мила кимна със съсредоточено изопнато лице, явно обмисляше думите на Файър съвсем сериозно. След малко подаде Лив в обятията й:

— Искате ли да постоите малко с нея, милейди?

Сгушена във възглавниците на старото си легло, притиснала към тялото си бебето на Арчър, което въздишаше и се прозяваше, Файър за кратко беше разтърсващо щастлива.

Зад някогашната къща на Арчър имаше сива скална пустош. Почакаха слънцето да обагри небето в червено.

Нямаше го тялото, за да го изгорят. Арчър обаче имаше лъкове, високи колкото него, и арбалети, и къси детски лъкове, които отдавна бе надраснал, но все още запазени. Брокър не беше прахосник, а и не искаше да унищожава вещите на Арчър. Обаче излезе от къщата с един от любимите лъкове на Арчър и с друг, детски подарък от Алис, и помоли Файър да ги положи върху кладата.

Файър изпълни молбата му и положи и нещо свое върху кладата. Пазеше го на дъното на торбите си повече от година: магаренцето на съсипаната си цигулка. Защото и преди бе подклаждала огромен огън за Арчър, ала за Кансрел не бе запалвала дори свещ.

Вече разбираше, че убийството на Кансрел е едновременно редно и нередно. Момчето с двуцветните очи й помогна да прозре истината. Момчето, убило Арчър. Някои хора притежаваха твърде много сила и твърде много жестокост, за да живеят. Някои хора бяха твърде ужасни, независимо дали ги обичаш, независимо дали ти самият си принуден да бъдеш ужасен, за да ги възпреш. Някои неща просто трябва да бъдат направени.