Кристин Кашор - Огнена

Нощем Файър разтриваше стъпалата на Тес и вчесваше сребристобялата й коса, която стигаше почти до коленете. Баба й настояваше да й прислужва и Файър я разбираше. При всяка възможност настояваше да прави същото за нея.

Само един човек, с когото Файър прекарваше известно време, нямаше какво да й даде в замяна. След последното сражение във войната лейди Мургда, обвинена в предателство и в опит за убийство, стоеше в тъмницата. Съпругът й беше мъртъв. Брат й — също. Единствено поради напредналата й бременност пощадиха живота й. Нахвърляше се върху Файър с горчиви и грозни думи, когато тя я посещаваше, но въпреки това посещенията не секваха, макар и причината нерядко да оставаше неясна за самата Файър. Състрадание към силна, но пропаднала личност? Уважение към бременна жена? Така или иначе тя не се страхуваше от язвителния език на Мургда.

Един ден на излизане от килията на Мургда се натъкна на Наш, който влизаше с помощта на Уелкли и един от лечителите. Стиснала ръката му и зачетена в посланието в погледа му, разбра, че не единствено тя изпитва състрадание към окаяното положение на Мургда.

Напоследък Файър и Наш не си говореха много. Помежду им се бе изградило нещо нерушимо — връзка, основана на спомените и на опита, отчаяна привързаност, която не се нуждае от думи.

Колко хубаво беше да го види отново на крак.

— Винаги ще заминавам — каза Бриган.

— Да, знам.

Беше рано сутринта и двамата лежаха с преплетени тела в леглото й в зелената къща. Файър се опитваше да запомни всеки белег по лицето и тялото му. Запамети бледото ясносиньо на очите му, защото днес той заминаваше с Първа армия на север, за да придружи майка си и баща си до техните домове.

— Бриган — повика го тя, за да й отговори и тя отново да запомни гласа му.

— Да?

— Кажи ми пак къде отиваш.

— Хана изцяло те е приела — увери я той няколко минути по-късно. — Не ревнува, не е объркана.

— Приела ме е — съгласи се Файър, — но малко ревнува.

— Така ли? Трябва да поговоря с нея.

— Това е дреболия — махна Файър. — Позволява ти да ме обичаш.

— И тя те обича.

— Наистина ме обича. Всъщност според мен всяко дете би ревнувало, когато вижда, че баща й се влюбва в друга жена. Така поне си го представям. Никога не ми се е случвало. — Тя изгуби гласа си и продължи с мисли: Сигурна съм, че аз бях единственият човек, когото баща ми е обичал истински и всецяло.

— Файър — прошепна той и целуна лицето й, — ти постъпи както трябваше.

Той никога не се е опитвал да ме притежава, Бриган. Роен каза, че Кансрел искал да притежава всичко красиво, което зърне, обаче мен не се опита да притежава. Остави ме на спокойствие.

В деня, когато хирурзите отстраниха пръстите на Файър, Бриган беше на север. В лечебницата Хана стискаше силно здравата китка на Файър и бърбореше главозамайващо, Наш пък държеше ръката на Хана и малко дръзко протегна другата си длан към Мила, която го изгледа със смразяващ поглед. С големите си очи и големия си корем, със сиянието си на човек с прелестна тайна, тя явно притежаваше любопитната Дарба да привлича обичта на мъже с много по-високо положение от нейното. И все пак беше научила нещо от последния. Беше разбрала какво е благоприличие, нещо почти равносилно на твърдението, че смята да се доверява единствено на себе си. И то до степен да не се смущава да се държи грубо с краля, когато той си го проси.

Гаран влезе в последния момент, седна и през цялото време говори с Мила, Наш и Хана за плановете си за сватбата. Файър знаеше, че е опит да я разсее. Благодари му за любезността и се постара да се разсее.

Операцията не беше приятна. Лекарствата си ги биваше, но отнемаха само болката, не и усещането, че някой краде пръстите от ръката й, а по-късно, когато действието на опиатите отмина, болката я пронизваше страховито.

После, след дни и седмици, болката започна да заглъхва. Издебваше моменти и в присъствието на охраната си се бореше с цигулката. С удивление установи колко бързо борбата започва да се превръща в нещо по-обнадеждаващо. Променената й ръка не можеше да прави всичко както преди, ала все още бе способна да твори музика.

Дните й бяха пълни. А краят на войната не прекрати предателствата и беззаконието, особено в далечните райони на кралството, където много неща се случваха незабелязано. Клара и Гаран често й възлагаха шпионски задачи. Разговаряше с хората, с които й поръчваха, но предпочиташе да работи в лечебницата на двореца, а още по-добре — в болниците на града, където идваха всякакви хора с всякакви нужди. Да, някои от тях не искаха да имат нищо общо с нея дори по обичайния начин, още повече хора държаха на нея прекалено, но всички до един придаваха огромно значение на ролята й за спасяването на краля. Обсъждаха го, все едно е само нейно дело и Наш няма нищо общо, както и най-добрите хирурзи в кралството, а когато тя се опитваше да отклони хвалебствията им, те се захващаха за това как Файър изкопчила военната стратегия на лорд Майдог от лорд Джентиан и осигурила победата на Делс. Файър нямаше представа откъде тръгват тези слухове, но изглежда бе невъзможно да бъдат спрени. Затова спокойно се движеше сред настроенията им, издигаше прегради срещу тяхното възхищение, помагаше им при възможност и научаваше смайващи подробности за хирургията.