Кристин Кашор - Огнена

— Вярно, предстои много повече от строителството на нов мост и възстановяването на опожарените части на двореца. Но аз съм убедена, че най-лошото вече е зад гърба ни, Бриган — каза Файър.

— Наш беше седнал и се бръснеше, когато отидох да го видя в лечебницата днес — смени темата Бриган. — Мила също беше там и се смееше на грешките му.

Файър протегна ръка към грапавата челюст на Бриган, едно от местата, които най-много обичаше да докосва. Сетне двамата се доближиха и за няколко минути забравиха за страдащото кралство, а охраната на Файър се постара още по-дискретно да се слее с фона.

— Време е да поговорим за охраната ми — промърмори Файър. — Нуждая се от уединение, Бриган, и държа аз да избирам момента, не ти.

Бриган беше разсеян и позабави отговора си:

— Досега търпеливо понасяше охраната си.

— Да, през повечето време се нуждая от тях, съгласна съм, особено ако ще съм близо до короната. И им имам доверие, Бриган, дори може да се каже, че обичам някои от тях. Обаче…

— Понякога имаш нужда да оставаш сама.

— Да.

— Аз също съм ти обещал да не ходя никъде сам.

— И двамата трябва да си обещаем, че ще мислим по въпроса и ще му отговаряме поотделно за всеки случай, като се стараем да не поемаме излишни рискове.

— Да, добре, съгласен съм — кимна Бриган.

След края на войната разговаряха често какво означава за тях да бъдат заедно.

— Дали изобщо кралството ще ме приеме за кралица, Бриган?

— Аз не съм крал, любов моя. Наш вече е извън опасност.

— Но някой ден може да се случи.

Той въздъхна.

— Е, да. Трябва сериозно да се замислим.

На лунната светлина тя смътно различаваше кулите на моста, който строяха над бурните води на Крилатата река. На дневна светлина Файър наблюдаваше от време на време как хората висят на въжетата си или пазят равновесие по скелето на вид толкова паянтово, че човек недоумяваше как устоява на течението. Дъхът й спираше всеки път, когато някой от строителите скочеше над бездната.

Положението със зелената къща беше малко странно, защото Роен беше решила да я вземе от Бриган и да я даде на Файър.

— Разбирам защо я вземаш от Бриган — каза Файър в малката зелена кухня, водейки този спор с Роен за трети или четвърти път. — Ти си кралицата и това е къщата на кралицата, а каквото и да е постигнал Бриган, надали ще стане кралица. Обаче Наш ще си има кралица, Роен, и тази къща й се полага по право.

— На нея ще й построим нещо друго — нехайно махна тя.

— Това е къщата на кралицата — настоя Файър.

— Това е моята къща — отсече Роен. — Аз я построих и мога да я дам на когото си поискам, а никой повече от теб, Файър, не се нуждае от място за спокойно уединение от двора.

— Имам си място за уединение. Имам си къща на север…

— На три седмици път — изсумтя Роен, — и адски мрачна през половината година, Файър, оставаш в кралския двор и аз искам да вземеш тази къща, за да живееш в нея. Подслони Бригандел и Ханадел или ги изхвърли, както искаш.

— За която и жена да се омъжи Наш, тя вече достатъчно ще ме мрази…

— Ти си кралска особа, Файър, независимо дали го разбираш, а и бездруго ще прекарваш повечето си време тук, ако дам къщата на Бриган, така че край на споровете. Освен това ти отива на очите.

Последното й твърдение, абсолютно нелепо, остави Файър без думи, а и не й помогна особено, когато Тес, която месеше тесто в ъгъла, кимна многозначително и додаде:

— Освен това цветята са червени, златисти и розови, почитаема внучке, ако не сте забелязали, а и сте виждали как онова голямо дърво ей там става цялото червено през есента.

— Наксдел два пъти се опита да открадне дървото — отбеляза Роен и с радост смени темата. — Искаше го в собствения си двор. Изпрати градинарите да го изкопаят, обаче клоните, докосващи земята, се бяха превърнали в корени, затова задачата им се оказа невъзможна. И налудничава. Как изобщо си е представял, че ще го вкара вътре — през покрива ли? Накс и Кансрел искаха да притежават всяко красиво нещо, което зърнат.

Файър се отказа. Не беше съвсем редно, но истината бе, че тя обожаваше малката зелена къща, градината и дървото в нея, и копнееше да живее тук, обаче не искаше предишният й обитател да си тръгва. Нямаше значение кой е бил притежателят и от кого я е отнела. А колкото до сивата петниста кобила — разведоха я край зелената къща, обясниха й, че това ще стане домът на Файър и тя също я избра за свой дом. Пасеше зад къщата на скалата над пристанището и спеше под дървото, а понякога излизаше да потича със Смол и с Файър. Сама си беше господарка, което не пречеше Файър да я прибира и извежда; Хана да я нарича Кон, а Бриган да сяда на пейка в градината, преднамерено да излъчва благост и да се преструва, че не забелязва как тя се прокрадва към него, как протяга ноздри почти до рамото му и предпазливо го души.