Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част втора

— Не, не я обвинявам. — Тиамак отново се усмихна. — Най-после довърших „Ефикасни лекове на вранските лечители“.

— Тиамак, приятелю! — Странгиард искрено се зарадва. — Но това е прекрасно! Копнея за нея! Има ли възможност скоро да я прочета?

— Много скоро. Нося я. Саймън и Мириамел казаха, че ще направят тук копия от нея. Четирима свещеници-писари ще препишат моята книга! — Той тръсна глава. — Кой би могъл да си го представи?

— Чудесно — повтори Странгиард. Усмивката му стана загадъчна. — Дали не трябва вече да се връщаме? Мисля, че вече е почти време.

Тиамак кимна и неохотно извади краката си от водата. Лилиевото листенце доплува обратно до мястото си.

— Чух, че това ще е нещо повече от паметник — каза вранът, докато оглеждаха недовършената каменна раковина, покрита с конструкции от строителни скелета и закачени по тях платнища, която се възправяше на мястото на Кулата на Зеления ангел. — Че в тази сграда ще се помещават и архивите. — Той се обърна и погледна приятеля си. — А! Предполагам, че знаеш повече неща за тези четирима свещеници-писари, отколкото ми разказа.

Странгиард кимна и се изчерви.

— Това пък е моята новина — отвърна горделиво той. — Помогнах при чертежите. Ще стане нещо великолепно, Тиамак. Място за обучение, където нищо няма да се загуби или потули. Ще разполагам с много помощници. — Той огледа усмихнато строежа. — По всяка вероятност, докато бъде завършена, вече няма да мога да виждам — ако Бог вече не ме е прибрал, имам предвид, — за да се порадвам. Но това не ме притеснява. Аз вече го виждам. — Той се чукна по главата и се усмихна още по-широко. — Тук. Наистина е великолепна, приятелю, великолепна.

Тиамак хвана свещеника за ръката. Двамата продължиха разходката си из Вътрешния двор.

— Както ти казах, промените са наистина изумителни.

Мъжът от блатата погледна към десетките покриви на двореца — повечето вече бяха закърпени и блестяха под слънцето на късния следобед. Над тях беше вдигнато скеле — около купола на църквата. Няколко работници пристъпваха по него и привързваха някакви неща за през нощта. Тиамак отправи поглед към другия край на Вътрешния двор и спря.

— Кулата на Хйелдин. Останала е без прозорци. Бяха червени, нали?

— Кулата на Приратес… и складът му. — Странгиард направи знака на Дървото върху гърдите си. — Да. Предполагам, че ще бъде изпепелена, а след това сравнена със земята. Дълго време беше залостена, но никой не бърза особено да влезе вътре, а Саймън — вероятно би трябвало да кажа крал Сеоман, но това все още ми звучи твърде странно — иска да запечата и входа към катакомбите под нея. — Архиварят поклати глава. — Знаеш, че за мен знанието е скъпоценност, Тиамак. Но не се възпротивих ни най-малко на този проект.

Вранът кимна.

— Разбирам. Но да поговорим за по-приятни неща.

— Да. — Странгиард отново се усмихна. — Тогава да ти кажа, че попаднах на нещо невероятно — част от деловодителската книга на управителя на двореца от времето на Сулис Отстъпника. Някой я намерил, като разчиствали Канцеларията. В нея има изумителни неща, Тиамак — направо изумителни! Надявам се да ни остане време да минем през покоите ми, за да я вземем със себе си в трапезарията.

— Да вървим тогава. На всяка цена — съгласи се усмихнато Тиамак.

Закрачи до архиваря, но се обърна и погледна за последен път кулата на Хйелдин и празните й прозорци.

— Виж — промълви Исгримнур. — Облицовали са го с фин камък, както каза Мириамел.

Гутрун изтри лице с шалчето си.

— Прочети ми го.

Исгримнур присви очи към поставената върху пода плоча. Макар да бяха под открито небе, светлината беше помръкнала.

— „Изорн, син на Исгримнур и Гутрун, херцог и херцогиня на Елвритшала. Най-храбър сред мъжете, Божи любимец и на всички, които го познаваха“. — Той се стегна, твърдо решен да не заплаче. Щеше да се държи мъжки пред изгубеното си дете. — Благословен да си, сине — прошепна той.

— Сигурно е много самотен — промълви Гутрун с разтреперан глас. — В студената земя.

— Тихо. — Исгримнур обгърна с ръка рамото й. — Знаеш, че Изорн не е тук. Той е на по-добро място. Ще ни се изсмее, като види, че се измъчваме така. — Опита се думите му да прозвучат уверено. Нямаше никаква полза от вайкане и охкане. — Бог го е възнаградил.

— Разбира се. — Гутрун изхлипа. — Но той много ми липсва, Исгримнур!

Очите му се напълниха със сълзи и той изруга тихичко, но веднага направи припряно знака на Дървото.