Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част втора

Исгримнур кимна със скрита в гъстата му брада меланхолична усмивка.

— Знам го, благословена да си — прошепна той.

Чу се пронизващ писък на тръби и тълпата се развика. Ситите се качваха на конете. Саймън се обърна и размаха ръка. Мириамел се пъхна под ръката му и се притисна до него. Застанал най-отпред, Джирики се изправи на стремената и вдигна ръка, след което тръбите отново изсвириха и ситите препуснаха, озарени от помръкващите лъчи на залязващото слънце. Увеличиха темпо невероятно бързо и само след броени мигове се превърнаха в блед облак, отдалечаващ се покрай хълма на изток. Вятърът довяваше отделни фрази от песента им. Саймън усети сърцето му да прескача в гърдите, преляло едновременно от радост и тъга, и знаеше, че ще запомни тази гледка завинаги.

След продължително почтително безмълвие тълпата започна да се разпръсва. Саймън и спътниците му се спуснаха към Ерчестър. На Площада на битките беше запален огромен огън; най-после улиците, запустели от толкова дълго време, преливаха от народ. Мириамел изостана, за да придружи Исгримнур. Саймън усети докосване по ръката и наведе очи. Беше Бинабик, Куантака пристъпваше до него като сива сянка.

— Чудех се къде си — каза Саймън.

— Аз се сбогувах със ситите тази сутрин, така че с Куантака се разхождахме покрай Кинсуд. Някои катерички, които живееха там, се поминаха, но Куантака се чувства много доволна. — Тролът се усмихна. — О, приятелю Саймън, мислех си за стария доктор Моргенес и за гордите чувства, които щеше да изпита, ако видеше какво се случва тук.

— Той ни спаси всички, нали?

— Безспорно е, че неговото планиране ни предостави единствената възможност, която имахме. Бяхме подведени от Приратес и Краля на бурите, но ако не бяхме подготвени, причинените от Елиас разрушения щяха да са още по-тежки. А и мечовете щяха да са намерили други приносители в кулата и нямаше да има никаква съпротива. Да, Моргенес не би могъл да знае всичко, но направи това, което друг не би могъл да направи.

— Той се опита да ми каже. Опита се да предупреди всички за фалшивите пратеници. — Саймън огледа забързаните надолу по Главния път силуети и потрепващите огньове. — Помниш ли съня, който имах в къщата на Гелое? Знам, че беше той. Че той… наблюдава.

— Не знам какво се случва, след като умираме — отвърна Бинабик. — Но мисля, че си прав. По някакъв начин Моргенес те наблюдаваше. Ти беше като семейство за него, дори повече от неговата Лига на свитъка.

— Винаги ще ми липсва.

Продължиха да вървят, без да разговарят. Три деца изтичаха покрай тях — едното влачеше ивица шарен плат, а другите се опитваха да я хванат.

— Аз също трябва да тръгвам скоро — обади се Бинабик. — Моите хора в Ийканук ме чакат и сигурно се чудят какво е станало тук. И най-важното от всичко, Сискинанамук е там и също чака. Като теб и твоята Мириамел, ние с нея имаме много дълга история. Време е да се оженим пред Пастира и Ловджийката и целия народ на Минтахок. — Той се засмя. — Въпреки всичко мисля, че родителите й малко ще се натъжат, когато видят, че съм оцелял.

— Скоро? Тръгваш си скоро?

Тролът кимна.

— Трябва. Но както ти е казал и Джирики, ние с теб ще имаме още много срещи.

Куантака ги изгледа и затича напред, като душеше земята. Саймън продължи да оглежда огньовете пред тях, сякаш никога не беше виждал подобно нещо.

— Не искам да те загубя, Бинабик. Ти си най-добрият ми приятел на този свят.

Тролът се протегна и хвана ръката му.

— Още една причина да не се разделяме за дълго. Ще дойдеш в Ийканук, когато можеш — със сигурност е крайно време за първата утку мисия при тролите! — а ние със Сиски ще дойдем да ви видим. — Той кимна сериозно. — Ти също си най-скъпият ми приятел, Саймън. Двамата винаги ще останем в сърцата си.

Продължиха да крачат към огньовете, хванати ръка за ръка.

Рейчъл Драконката скиташе из Ерчестър с мръсна коса и изпоцапани и парцаливи дрехи. Навсякъде около нея хората по улиците се смееха, пееха, радваха се, играеха на забавни игри, сякаш градът не беше превърнат в развалини. Рейчъл не можеше да го проумее.

Беше продължила да се крие в убежището си още няколко дни, след като ужасяващите разтърсвания и потрепвания престанаха. Беше абсолютно убедена, че над главата й е дошъл краят на света, и не изпитваше никакво желание да напусне добре обзаведената си килия, за да завари демони и таласъми да празнуват сред развалините на любимия й Хейхолт. Най-накрая любопитството и известна решителност надделяха — Рейчъл беше от онези жени, които не биха се примирили дори с края на света без съпротива. Нека я подложат на пъклените си изтезания. Благословената Риап също беше страдала, нали? Как можеше да си позволи някаква си Рейчъл да не последва примера на светците?