Скот Линч - Лъжите на Локи Ламора

— Ще изчакаме малко тук, момче — рече Създателя на крадци с мечтание в гласа, което никак не му беше присъщо. — Тук, на моя мост. Толкова малко хора идват към Хълма на сенките по този път, че този мост все едно е мой.

Вятърът на Херцога, който духаше денем откъм Желязното море, се беше обърнал. Над нощта, както винаги, щеше да властва задушливият вятър на палача, който духаше от сушата към морето, напоен с мириса на ниви и гниещи мочурища.

— Ще се отърва от теб, нали се досещаш — додаде след малко Създателя на крадци. — Ъъъ, не те баламосвам. Сбогом завинаги. Жалко, че ти липсва нещичко... може би здрав разум.

Локи си мълчеше и само гледаше огромните стъклени кули, докато небето зад тях се смрачаваше. Синкавобелите звезди изгряха, а последните слънчеви лъчи гаснеха на запад, като че се затваряше огромно око.

Щом първите намеци за истински мрак се спуснаха над града, една нова светлина, слаба и мъждива, изгря, за да го разсее — тя сияеше вътре в самия елдерглас, от който бяха направени Петте кули, и отвътре в прозрачното стъкло на моста, на който стояха. С всяко ново вдишване тя набираше сили, сияеше все по-ярко и най-сетне потопи града в призрачния полумрак на облачен ден.

Бе дошъл часът на Измамната светлина.

От висините на Петте кули до обсидиановата гладка повърхност на огромните стъклени вълноломи и до изкуствените рифове под сиво-сините вълни Измамната светлина грееше от всяка повърхнина, от всяка отломка елдерглас в Камор, от всяка частица от чуждоземния материал, оставен в древността от създанията, основали града. Всяка нощ, щом западът най-сетне погълнеше слънцето, стъклените мостове се превръщаха в нишки от светулково сияние; стъклените кули и булеварди и странните градини от стъклени изваяния блещукаха във виолетово и лазурносиньо, в оранжево и перленобяло, а луните и звездите помръкваха и посивяваха.

Такъв бе здрачът в Камор — краят на работата за последните дневни труженици и сигнал за нощната стража да залости градските порти; час на чудновато сияние, което скоро щеше да отстъпи пред истинската нощ.

— Хайде, да си свършим работата — подкани Създателя на крадци и двамата се запътиха към Квартала на Храмовете, крачейки по мъждукащото чуждо сияние.

Часът на Измамната светлина бе последният час, по време на който храмовете на Камор по традиция все още бяха отворени и Безокия жрец от Дома на Переландро не си пропиляваше времето, през което можеше да понапълни още малко медната купа за пожертвования, оставена пред него на стъпалата на порутения му храм.

— Сираци! — ревна той с глас като за бойното поле. — Не оставаме ли всички сираци рано или късно? Горко на тез, откъснати от майчината пазва още от пелени!

Две стройни момчета, вероятно сирачета, седяха от двете страни на купата, облечени в бели качулати одежди. Нереалното сияние на Измамната светлина като че подпалваше черната празнота във втренчените им очи, докато наблюдаваха как мъже и жени търчат по някакви свои си работи по площадите и булевардите на боговете.

— Горко на онез — продължи жрецът, — захвърлени от жестоката съдба в един порочен свят, в който няма място за тях, свят, който няма полза от тях. Роби ги прави той! Роби или, още по-лошо, играчки за похотта на порочните и нечестивите, които ги принуждават да влачат жалко, неописуемо изродено съществуване, в сравнение, с което обикновеното робство е благодат!

Локи беше изумен, защото никога не беше гледал театрално представление, нито пък беше чувал опитен оратор. В тези думи имаше презрение, което би накарало камък да пусне водна пара; имаше негодувание, което караше сърцето му да бие учестено от вълнение и срам, ако и самият той да бе сирак. Искаше му се мъжът с мощния глас да продължи да го навиква.

Толкова голяма бе славата на Отец Окови, Безокия жрец, че дори и Локи Ламора бе чувал за него — мъж, вече попрехвърлил средната възраст, с гръд, широка като писарско писалище, и брада, увиснала от сбръчканото му лице като къделя сурова вълна. Плътна бяла превръзка покриваше челото и очите му, бялата му памучна дреха се спускаше до голите му глезени, чифт черни железни пранги стягаха китките му. Тежки стоманени вериги висяха от тях, изкачваха се по стълбището на храма и се губеха вътре. Локи виждаше, че когато Отец Окови ръкомаха срещу слушателите си, веригите са натегнати — той достигаше последната

граница на свободата си.

Тринайсет години, твърдеше мълвата, Отец Окови не бе стъпвал по-далеч от стъпалата пред неговия храм. В знак на своята преданост към Переландро, Баща на милостинята, Господар на пренебрегнатите, той се бе приковал за стената на вътрешния олтар с железни вериги, които нямаха ни катинар, ни ключове, и бе платил на лекар да му извади очите пред погледите на тълпата.