Скот Линч - Червени морета под червени небета

Внезапно Локи почувства как една ръка сграбчи рамото му. Обърна се предпазливо и се намери лице в лице с жена с тъмна къдрава коса, пременена богато в дрехи със същите цветове като на крупиетата в кулата. Едната страна на лицето й бе със съвършена красота, а другата — кафява, твърда, спечена полумаска, сбръчкана като от тежко изгаряне. Когато се усмихна, изгорената страна на устните й не помръдна. На Локи му се струваше, че жива жена се мъчи да се измъкне от груба глинена скулптура.

Селендри, икономката на Рекин.

Ръката, която го стискаше за рамото (лявата, откъм изгорената страна), не беше истинска, а подобие на ръка от тежък месинг, което проблясна матово на светлината на фенерите, щом тя го пусна.

— Заведението ви честити — произнесе тя с призрачния си, фъфлещ глас — за добрите ви обноски и за осезателната ви сила на духа и желае вие и мастер Де Фера да знаете, че и двамата сте добре дошли на шестия етаж, ако решите да се възползвате от тази привилегия.

Усмивката на Локи беше съвсем искрена.

— Хиляди благодарности от мое име и от името на партньора ми — отвърна той със словоохотливостта на подпийнал човек. — Любезността, проявена от заведението, изключително ни ласкае, разбира се.

Тя кимна безстрастно, а после се сля с тълпата също толкова бързо, колкото се беше появила. Тук-там се вдигнаха вежди — малцина от гостите на Рекин, доколкото бе известно на Локи, бяха утвърждавани в новото си обществено положение от Селендри.

— Ние сме стока, която се търси, драги ми Жером — заяви той, щом си запробиваха път през тълпата към изхода.

— Засега — отвърна Джийн.

— Мастер Де Фера — ухили се главният портиер, щом се приближиха. — Мастер Коста, да извикам ли карета?

— Няма нужда, благодарим — отвърна Локи. — Ако не си проветря главата с нощен въздух, ще се катурна на земята. Ще повървим пеша.

— Много добре, господине.

С военна точност четирима служители отвориха вратата пред Локи и Джийн. Двамата крадци заслизаха внимателно по широкото каменно стълбище, застлано с червен кадифен килим. Както целият град знаеше, всяка вечер изхвърляха килима и го заменяха с нов.

Гледката спираше дъха: отдясно, отвъд силуетите на други домове на късмета, се простираше целият полумесец на острова. На север беше относително тъмно, за разлика от подобното на аура сияние на Златните стъпала. Отвъд града на юг, на запад и на север, Пиринчено море сияеше със сребриста светлина, осветено от трите луни на безоблачното небе. Тук и там над живата картина от живак стърчаха платната на далечни кораби, призрачно бледи.

Ако погледнеше надолу вляво, пред Локи, над разкривените покриви на петте по-долни етажа на острова щеше да се разкрие гледка, от която щеше да му се завие свят, въпреки твърдия камък под краката му. Навсякъде около него се носеше шумоленето на човешкото удоволствие и тракането на конските карети по калдъръма — поне десетина вървяха или чакаха на правия булевард по горния ръб на шестия етаж. Над тях Кулата на греха се извисяваше в блещукащия мрак с ярко светещите си алхимични фенери като свещ, запалена, за да привлече вниманието на боговете.

— А сега, драги ми професионален песимисте — рече Локи, когато се отдалечиха достатъчно от Кулата на греха и вече се намираха в относително уединение, — мой търговецо на безпокойство, мой неуморен извор на гаври и съмнения… какво ще кажеш за това?

— О, много малко, мастер Коста, безспорно. Трудно ми е да мисля, когато съм така изпълнен с благоговение пред върховната гениалност на вашия план.

— Това ти изказване леко напомня на сарказъм.

— Опазили ме боговете! — възкликна Джийн. — Обиждате ме! Неизразимите ви престъпни достойнства отново възтържествуваха, неминуемо като приливите и отливите! Хвърлям се ничком в нозете ви и моля за опрощение. Вашият гений е този, който храни сърцето на света.

— А сега ти…

— Де да имаше някой прокажен подръка — прекъсна го Джийн, — можехте да положите длани върху него и да го излекувате с вълшебство…

— Аха, ти просто пърдиш през устата, защото ми завиждаш.

— Възможно е — рече Джийн. — Всъщност ние забогатяхме значително, не ни хванаха, не ни убиха, вече сме по-прочути и ни поканиха на следващия етаж. Длъжен съм да призная, че сгреших, като нарекох номера тъпичък.

— Ами? Брей! — Локи бръкна под реверите си. — Защото аз пък съм длъжен да призная, че номерът си беше тъпичък. Безотговорен, да му се не види. Още едно питие щеше да ме довърши. Всъщност направо съм изненадан, че тоя номер мина.