Кен Сколс - Ридание

„Сетберт унищожи Уиндвир.“ Тези думи го човъркаха и не му даваха покой, но не можеше да разбере защо. Беше чул същото от войниците преди, но бе съгласен с тях, че андрофрансинското любопитство е по-вероятният виновник, а не надзорникът, без значение дали е побъркан. Но жената не само го вярваше, а и твърдеше, че започва война. Можеше да се измъкне сама. Но бе дошла за него, поемайки ненужен риск.

Неб ѝ вярваше.

Сетберт унищожи Уиндвир. Мисълта отново го прободе. Нещо зад стената от думи поддаде и се показа светлинка.

Сетберт.

Когато го порази, Неб спря рязко и панделката се опъна. Червенокосата също спря. Неб виждаше проблясващия ѝ силует в сивото утро.

— Защо спря? Почти стигнахме.

Искаше да отвори уста и да ѝ обясни защо не може да тръгне с нея. Да съумее да опише мълнията, която го бе пробола, щом осъзна истината.

Сетберт унищожи Уиндвир.

Неб не беше убил баща си. Сетберт беше виновен. И това променяше всичко.

Заради това не можеше да тръгне с нея.

Заради това трябваше да се върне и да убие Сетберт.

Слънцето се издигаше зад него, а в небето нямаше никакви птици. Петронус превали хребета и погледна към опустошения Уиндвир.

Нищо не можеше да го подготви за гледката. Беше минавал оттук стотици пъти, на излизане и на връщане по различни задачи за ордена. Този път знаеше, че няма да зърне познатия пейзаж. Големите кораби на кейовете, натоварени със стоки за делтата. Широките каменни стени, които ограждаха кварталите на най-големия град на света. Кулите на катедралите и на Великата библиотека, с развети от сутрешния вятър знамена. Къщите и сергиите пред градските порти, скупчени до стената, като телета до майка си.

Петронус се смъкна от седлото и заряза коня си. Потрепери и се вгледа в сцената, която се ширеше пред очите му.

Знаеше, че не трябва да очаква същата гледка, но си мислеше, че ще има нещо познато.

Само че нямаше.

Полето бе осеяно с изпепелени руини и даже не се виждаше къде започва и свършва градът. Пейзажът бе покрит с кратери и купчини почернял камънак и се простираше чак до реката. На юг и изток имаше хълмове, виждаха се знамената и пушекът на сгушения между тях горянски лагер.

Ентролузианският лагер не се забелязваше, но като познаваше Сетберт, вероятно бе прикрит някъде относително наблизо. Човек рядко се различава от родителите си, а доколкото чуваше, Сетберт бе не по-малко параноичен и неприятен от мъжа, който го бе отгледал и възпитал за сегашната му роля. Петронус веднъж бе наредил на Сивата гвардия да изгони Оберт от папската резиденция, защото мъжът обиждаше и обвиняваше персонала в най-различни коварства.

Разбира се, същата теория важеше и за Рудолфо. Познаваше баща му достатъчно добре. Иаков беше почтен, макар и безмилостен мъж, който управляваше Деветте горски дома със смесица от андрофрансински разум и безкомпромисно спазване на правилата за родство. Не се колебаеше да изпрати еретиците на площада на мъченията… но и не позволяваше на ордена достъп до подобни затворници.

Петронус подозираше, че Рудолфо е замесен от същото тесто. Беше още момче, когато Петронус се оттегли от властта. Но не след дълго Иаков бе умрял и момчето бе принудено да порасне бързо, когато прие тюрбана на баща си. Старецът беше подочул разни неща. Рудолфо бе известен с подкрепата си за Изумрудения бряг при решението им да наложат ембарго над градовете-държави заради окупацията на залива Шилар. В последвалите битки той си бе извоювал репутация на брилянтен стратег и компетентен воин.

Събра познанията си за двамата мъже и реши да ги премисля по-късно.

„Старче, дори сега, пред лицето на разрухата, продължаваш да кроиш схеми и планове. Но защо?“ Трябваше да види лично, че всичко е свършило. Не можеше да чака птици и пратеници. Писмените и устните описания нямаше да са достатъчни. Трябваше да се увери сам.

Отвъд това, какво значение имаше останалото? На полето имаше двама крале с родство към падналия град. И двамата бяха компетентни, макар и различни.

„Видя каквото трябваше. Прибирай се. Върни се при лодката, мрежите и тихия живот.“

Той загърби опожарената равнина, хвана юздите на коня и се обърна.

— Тук няма какво да сторя — каза на глас Петронус. — Не ми е тук мястото.

Но в сърцето си знаеше, че това е лъжа.

Джин Ли Там знаеше, че са близо, когато момчето спря. Магията беше увеличила не само силата и скоростта ѝ, а също така зрението и обонянието. Негативните ефекти се изразяваха в бръмчене в ушите и променливо главоболие. Баща ѝ се бе погрижил да я обучи на всички шпионски методи, включително магиите за промъкване, макар че се смяташе за срамно благородниците да ползват Старите методи.