Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Предположения, да — съгласи се Ситрин. И добави: — Иска ли ти се понякога да бяхме избягали? Да си бяхме напълнили джобовете и просто… да си бяхме плюли на петите?

— Попитай ме пак, след като ревизорът си тръгне — каза Маркъс.

Тя кимна. Старият полусляп синай докуцука откъм задната част на кафенето. Дъждът явно не се отразяваше добре на ставите му. Ситрин вдигна празната си чашка, маестро Асанпур кимна с усмивка и тръгна обратно.

— Магистър Иманиел винаги казваше, че чакането е най-трудната част — каза тя. — Че нетърпението е най-сигурният начин да загубиш. Тоест, ако направиш нещо само за да правиш нещо, а не защото трябва да се направи. Чудех се защо все го повтаря, звучеше толкова логично и очевидно. Той и Кам ми бяха като родители, по липса на други. Откакто се помня, живеех в банката. Магистър Иманиел знаеше всичко за парите и за риска, и как да си даваш вид на едно, когато всъщност си друго.

— Като те слушам, от него е щял да излезе добър пълководец — каза Маркъс.

— Не. — Ситрин поклати глава. — Не знам. Може би. Във всеки случай той не обичаше войниците. Нито войната. Помня как казваше, че имало два начина да се спогодиш със света. Или излизаш насреща му с меч в ръка, или с кесия.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че от войната се печели доста.

— Печели се — каза Ситрин, — но само ако си на правилната страна и в подходящия момент. Като цяло обаче от една война винаги се губи повече, отколкото се печели. От думите на магистър Иманиел излизаше, че единствено ние сдържаме мечовете в ножниците. Война или търговия. Кинжал или монета. Имало два вида хора и това били техните символи.

— Изглежда, много ти липсва. Магистърът.

Ситрин кимна, после сви рамене, после пак кимна.

— Липсва ми, но не както мислех, че ще ми липсва. Смятах, че ще ми липсват знанията му, съветите му, но когато се сетя за него, най-често просто ми се иска да чуя гласа му. А и не се сещам за него толкова често, колкото очаквах.

— Променила си се — каза Маркъс. — Това е едно от малкото смислени неща, които съм чувал от Ярдем. Че не можеш да се справиш с мъката, сякаш тя е работа за вършене. Не можеш да се мобилизираш и да я свършиш по-бързо. Най-добрият начин е да промениш себе си, навиците си, докато в един момент вече не си същият човек, който е страдал.

— При теб получи ли се?

— Още не — отвърна Маркъс.

Маестро Асанпур се върна с чашка прясно сварено кафе в треперещата си ръка. Сложи я внимателно пред Ситрин, но керамиката все пак изтрака леко. Тя духна тъмната повърхност и разпръсна парата с дъха си. А когато отпи, усмивката й озари лицето на стария синай.

— Благодаря, маестро — каза тя.

— Не, аз ти благодаря, магистра — отвърна той и закуцука към прозорците да притвори капаците им срещу хладния въздух.

Барабанният ритъм на дъжда се усили, капките се пръскаха като миниатюрни експлозии в бяло на фона на сивия ден. Права беше. Чакането преди битка е най-трудната част. Освен ако не те намушкат с кинжал в корема по време на битката. Тогава това става най-трудната част. Или ако се измъкнеш невредим от боя и видиш, че хората ти са мъртви. Тогава това ти се вижда най-трудното.

Ярдем се появи в края на площада, по-тъмна сянка в свят, съставен от сенки. Не тичаше, не бързаше дори. Маркъс го гледаше как минава спокойно покрай стражите и входа на пазара. С всяка крачка сякаш ставаше все по-веществен. По-реален. Стигна до вратата на кафенето и мушна глава през прага.

— Сър.

— Добре — каза Маркъс със стегнато гърло. В Гърдите му сякаш имаше камък.

Ситрин се изправи. Изглеждаше спокойна. Човек трябваше да е живял с нея почти година, за да долови страха в очите й и в ъгъла, под който бе вирнала брадичка.

— Ревизорът е дошъл, така ли? — каза тя.

Ярдем помръдна уши и кимна.

— Да, мадам.

Парин Кларк.

Сигурно беше чувала името му през годините си във Ванаи. Звучеше й познато, но и смътно, без никакви придружаващи го подробности, като име от историческа хроника или легенда. Дракис Гръмовран. Възкресената гвардия. Еса, принцесата на мечовете.

Парин Кларк.

Ситрин си оправи полата, нагласи диплите й. Сърцето й пърхаше като уловена птичка. Стомахът й беше на топка, ту се свиваше в болезнен спазъм, ту се надигаше към гърлото й. Искаше й се да пийне нещо. Нещо силно, което да отпусне мускулите й, да я успокои, да й влее кураж. Вместо това се съсредоточи върху стойката, на която я беше научил майстор Кит — раменете назад и надолу, гръбнакът отпуснат, — с надеждата че прилича на самоуверена жена, а не на недорасло момиче, навлякло роклята на майка си.