Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Досън седеше зад писалището си. Пред него имаше писмо. И без да вижда кралския печат, Клара разбра от кого е. Качеството на хартията и прецизният почерк сами по себе си издаваха канцеларията на крал Симеон. Отдъхна си. Писмото едва ли беше свързано с Джори.

— Проблем? — попита тя.

— Симеон е сменил датата за аудиенцията с онзи малоумник от Астерилхолд — каза Досън.

— Посланика имаш предвид, нали?

— Именно. И новата дата съвпада с банкета на лорд Баниен. И сякаш това не стига, малоумникът е помолил за частна аудиенция следващата седмица точно когато ще играя карти във „Великата мечка“ с Даскелин и неговия дебел братовчед, който изобщо не може да играе.

— А — каза Клара. Пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Той хвана пръстите й и ги целуна нежно, без дори да съзнава какво прави. Любовта им беше навик, инстинктивна и затова още по-истинска. Клара не чу въздишката му, но я усети по тялото му.

— Този тип представа си няма какви жертви правя заради него — изсумтя Досън.

— Няма и да разбере — отвърна тя.

Сегашният Кралски шпил не беше първата сграда с това име. Откакто го имаше Камнипол, имаше и Кралски шпил, и така с всяко престрояване на града, с всеки пласт от история и руини беше съграждан нов замък. Някъде дълбоко под земята, затиснат в камък и забравен, лежеше първият Кралски шпил и костите на първите крале.

Замъкът, който Досън знаеше от момче и по чиито коридори вървеше сега, се издигаше високо в северния край на града, надвиснал над Прореза. Крал Симеон обитаваше по-ниските части на замъка, също като баща си и като дядо си преди това и така четири поколения назад чак от Войната на Черните води. Пътеки от бял чакъл лъкатушеха в градините с прецизност, която граничеше с математика. Всяко листо беше на мястото си, всяко камъче — точно където трябва. Само въздухът беше непокорен, вятър духаше откъм южните равнини, прекосяваше целия град и брулеше на талази чакълените пътеки. Откъсваше цветове от дърветата, пръскаше ги като сняг, завихряше ги високо във въздуха, после отминаваше нататък и те падаха бавно на земята.

Старият храм се издигаше встрани от всичко това, бронзовите му врати бяха заключени от три поколения и не бяха отваряни нито веднъж, откакто Симеон се възкачи на трона. Недалеч от него бе частният храм с перленобелите прозорци и облицовка от стоманени листове със зелен емайл като люспи на гигантски гущер или на дракон. Над всичко това се издигаше великата кула с гладки стени, висока колкото сто мъже, а вътре в нея арковидните тавани се протягаха към висините като в сън. Досън беше влизал в кулата само три пъти, първите два в компанията на престолонаследника, когато и двамата бяха момчета, млади и зелени. И досега му се случваше да сънува онези зали. Те бяха създадени да вдъхват страхопочитание и правеха точно това.

Колкото до кралските покои, те бяха изненадващо скромни предвид мизансцена наоколо. Другаде биха изглеждали претенциозни и натруфени, но в сянката на великата кула дори позлатена сграда, обвита с трендафили, би изглеждала скромна. Всъщност сградата беше от камък и дърво с вградени в стените фенери, така че светлината им да огрява и навън, и навътре. Под силните лъчи на следобедното слънце фенерите изглеждаха тъмни и зловещи.

Слуга с копринена ливрея и бронзова верижка чакаше Досън при каменната градина, от която се стигаше до личните покои на Симеон. Досън кимна в отговор на дълбокия поклон и тръгна след слугата под хладните сенки на градината.

Крал Симеон седеше до малък фонтан. Беше с дълга риза от обикновен бял памук, а косата му беше рошава като след сън. Гледаше втренчено леещата се вода, сребриста и бяла там, където се хлъзгаше по зеленясал бронзов дракон.

— Неофициална аудиенция, така ли, ваше величество? — каза Досън и старият му приятел се обърна. Усмихна се меланхолично.

— Прости ми, но няма да стана — каза Симеон, като повиши глас заради шума на плискащата се вода.

— Ти си моят крал — каза Досън. — Колкото и ниско да седнеш, моят дълг е да коленича още по-ниско.

— Винаги си държал на формалностите — изсумтя Симеон. — О, стига. Изправи се или поне ела и седни до мен.

— Формалностите помагат на света да запази формата си — каза Досън, докато се изправяше. — Ако ти не държиш на традицията, какво ни остава? Хиляди човеци, всеки със своя представа за справедливост, която се опитва да наложи силом на околните? Знаем накъде води това, виждали сме го.