Питър Брет - Защитения

Джеф пристигаше всеки ден по здрачаване, а Силви го чакаше с наточена вода от кладенеца, за да се измие. Арлен помагаше на Норийн и Мария да приберат животните, после сядаха на вечеря.

На петия ден, късно следобед излезе вятър, който завъртя вихрушки от прах на двора и заблъска вратата на обора. Арлен надушваше задаващия се дъжд и смраченото небе го потвърди. Надяваше се, че Джеф също е разпознал знаците и е тръгнал по-рано към къщи, или пък е останал да нощува в Селището. Тъмните облаци означаваха ранно здрачаване, а ранното здрачаване означаваше понякога ядрони преди залез.

Арлен заряза нивата и отиде да помага на жените да приберат изплашените животни в обора. Силви също беше навън, ковеше с летви вратата на мазето и проверяваше дали защитите около кошарите са здраво закрепени. Нямаше време за губене, когато каручката на Джеф се появи на хоризонта. Небето бързо се смрачаваше и слънчевата светлина изчезна. Ядроните можеха да излязат всеки миг.

— Нямаме време да разпрягаме — извика Джеф, плющейки с камшика, за да накара Миси по-бързо да влезе в обора. — Ще го направим сутринта. Всички в къщата, веднага!

Силви и другите жени тръгнаха да се прибират.

— Можем да го направим, ако побързаме — извика Арлен през бученето на вятъра, докато тичаше след баща си. — Миси ще се вкисне за дни напред, ако прекара нощта впрегната.

Джеф поклати глава.

— Вече е прекалено тъмно! Една нощ в хомота няма да я убие.

— Заключи ме в обора тогава — каза Арлен. — Ще я разпрегна и ще изчакам бурята да отмине при животните.

— Прави каквото ти се казва, Арлен! — извика Джеф. Скочи от каручката, хвана момчето за ръка и направо го извлече от обора.

Двамата затвориха вратите и ги залостиха, когато светкавица разполови небето. Защитите, изписани върху вратите на обора, се осветиха в миг и им напомниха за онова, което предстоеше. Въздухът бе натежал от обещанието за дъжд.

Затичаха се към къщата, като се оглеждаха за мъглата, която щеше да предизвести надигането. Засега пътят беше чист. Мария държеше вратата отворена и те се стрелнаха вътре, точно когато първите едри капки дъжд размътиха прахта на двора.

Мария тъкмо затваряше вратата, когато от двора се нададе вой. Всички замръзнаха.

— Кучето! — извика Мария и покри уста с ръка. — Оставих го вързано за оградата!

— Остави го — каза Джеф. — Затвори вратата.

— Какво? — извика Арлен невярващо и вдигна глава към баща си.

— Пътят все още е чист! — извика Мария и се стрелна навън.

— Мария, не! — изкрещя Силви и се затича след нея.

Арлен също се втурна към вратата, но Джеф го хвана за презрамките на гащеризона и да го дръпна назад.

— Стой вътре! — нареди той и пристъпи към вратата.

Арлен залитна назад за момент, но после отново се втурна напред. Джеф и Норийн бяха навън на верандата, но останаха в периметъра на външните защити. Докато Арлен стигне верандата, кучето притича покрай него и влезе в къщата, с въжето увиснало на врата му.

Вън на двора вятърът виеше и превръщаше капките дъжд в жилещи насекоми. Той видя как Мария и майка му тичат обратно към къщата, точно когато демоните започнаха да излизат. Както винаги, огнените демони се надигнаха първи; мъглявите им форми се процеждаха от почвата. Тъй като бяха най-дребните ядрони, отпърво те пълзяха на четири крака, после започваха да се втвърдяват, докато не достигнеха едва петдесетина сантиметровата си височина до рамото. Очите, ноздрите и устите им грееха с опушена светлина.

— Тичай, Силви! — извика Джеф. — Тичай!

Изглеждаше сякаш ще успеят, но Мария се препъна и падна. Силви се обърна, за да й помогне и в този момент първият ядрон се материализира. Арлен хукна към майка си, но ръката на Норийн го сграбчи здраво за рамото и го задържа.

— Не прави глупости — изсъска жената.

— Ставай! — викна Силви и задърпа ръката на Мария.

— Глезенът ми! — изкрещя Мария. — Не мога! Продължавай без мен!

— Нощите да ме вземат, ако го направя! — изръмжа Силви. — Джеф! — извика тя. — Помогни ни!

През това време по целия двор се сформираха ядрони. Джеф застина на място, когато те забелязаха жените, нададоха ликуващи писъци и се застрелкаха около тях.

— Пусни ме! — изръмжа Арлен и настъпи здраво крака на Норийн. Тя изкрещя от болка и Арлен отскубна рамото си. Хвана най-близкото оръжие, което намери — една дървена кофа за мляко — и изтича на двора.

— Арлен, не! — извика Джеф, но Арлен повече нямаше да го слуша.

Огнен демон, не по-голям от едра котка, се хвърли на гърба на Силви и тя изкрещя, когато ноктите му загребаха дълбоки ивици в плътта й и превърнаха гърба на роклята й в кървава дрипа. От мястото, където се бе възкачил, ядронът изплю огън в лицето на Мария. Жената пищеше, докато кожата й се разтапяше и косата й гореше.