Джордж Мартин - Трескав блян

Мартин опитва да отговори на всичките тези въпроси в „Трескав блян“.

Нациите обичат да изтъкват превъзходството си над себеподобните, да славят кръвопролитията, които заедно са си организирали. Ала нужно ли е това? „Да застреляш някого, не е нещо, с което да се хвалиш, по дяволите“, както по-долу ще каже капитан Марш Важен остава съзидателният резултат, не войната. Въпреки това ние предпочитаме да описваме историята си с дати на сражения и цифри, сочещи броя загинали.

Авторът продължава типичното за готиката отрицание на расизма и робството, започнало още в творчеството на Матю Грегъри Луис в края на XVIII век. Изглежда пътят на злото е много по-лесен. Човечеството непрестанно търси начин да измъчва една прослойка, раса или народ заради добруването на друга, вместо да помисли как всички могат да съществуват, без да се експлоатират взаимно. Не е ли това измяна към кръвнородствените, както може би щеше да се изрази Джошуа Йорк?

Доброто и злото съществуват само когато имаш избор. Ако се върнем назад, ще видим, че почти винаги, когато са отдавали усилията си на второто, хората са разполагали с избор. Можели са да не го направят, но са предпочели него.

Мартин описва всички тези явления от човешкия живот, всички блянове, които могат да победят злото в тях, недостатъците им. Той ни убеждава, че Дамон Жулиж е реален, не просто още едно от модерните превъплъщения на Дракула, а подобно на своя първоизточник - алюзия за нещо съвсем истинско. Ала Мартин ни оставя надежда - Джошуа Йорк е също толкова реален. Двамата с капитан Абнър Марш никога не са преставали да бродят сред човеците, да се сливат с душите им, да ги подтикват към добро, към отрицание на злото.

Двамата все тъй ще „блуждаят късно през нощта“.

Мартин, Йорк и Марш ни учат, че с всяка епоха злото губи почва под краката си. Устоите му се разклащат и то пропада в бездната на забравата. Процесът е бавен, но необратим. Всички ние можем да спомогнем за развитието му, независимо колко дребни изглеждаме на фона на цялото човечество, независимо че на пръв поглед действията ни са само прашинки. Капката дълбае камъка с търпение. Всяка ваша постъпка има отражение в бъдещето и не просто може, а със сигурност ще промени историята.

Третата вълна на готиката заглъхва през 80-те години на XX век, с отслабването на СССР Империята на злото бавно среща края си. Изкуството отново притъпява своята острота.

Днес светът е изправен пред много нови проблеми. Пред религиозни конфликти, нарастваща заплаха от повторна Студена война, пред борбата за свобода на движението и намаляване значимостта на нациите и държавата. В същото време науката изживява грандиозен подем в борбата си да направи живота на хората по-съвършен. В последните литературни тенденции се усеща полъх... от миналото. Завръща ли се тя? Нужно ли е да възкресяваме готиката на всеки няколко десетилетия, за да се подсетим за изначалното добро у човека? Да си спомним кои сме?

24 май 2016

Слави Ганев

Сейнт Луис, април 1857

Абнър Марш рязко удари по бюрото на рецепцията с хикориновия 2си бастун, за да привлече вниманието на служителя.

- Имам среща с някой си Йорк - каза той. - Джош Йорк. Така се казва. Има ли тук човек с това име?

Рецепционистът беше старец с очила. Той подскочи, стреснат от почукването, обърна се и веднага се усмихна на посетителя.

- Бре, че т’ва е капитан Марш - изрече той дружелюбно. - От поло’ин година не съм ва виждал, капитане. Чух за нещастието ви де. Ужасно, наистина ужасно. Тука съм от тридесет и шеста, а не съм виждал такъв лед по реката.

- Да не ви пука - отвърна Абнър Марш раздразнено.

Той очакваше подобни подхвърляния. „Домът на плантатора“ беше популярен хотел сред моряците. Самият той често бе вечерял тук, преди да настъпи онази сурова зима. След ледения запор 3 се държеше настрана, и то съвсем не само заради цените. Обичаше храната в „Домът на плантатора“ точно толкова, колкото ненавиждаше редовните посетители: кормчии, капитани, боцмани, всякакви моряци, стари приятели и стари врагове, всеки от които беше наясно с несгодите му

Абнър Марш не търсеше съжаление.

- Просто кажи в коя стая е Йорк - каза той с тон, нетърпящ възражение.

Рецепционистът поклати глава нервно.

- Няма да намерите господин Йорк в стаята му, капитане. В трапезарията е, нагъва.

- Сега? По това време? - възкликна Марш и хвърли един поглед на помпозния часовник зад рецепцията. След това разкопча месинговите копчета на палтото си и извади своя златен джобен часовник. - Има десет минути до полунощ - добави той, невярващ на очите си. - И нагъва?