Джордж Мартин - Трескав блян

После й каза да мълчи.

Понеже момичето ходеше пеша, се движеха мудно. Стигнаха плантацията на Жулиж едва по здрач. Пътят минаваше край разклонение на реката и пресичаше гъсталак от дървета, покрити с испански мъх 27. Заобиколиха масивен, изсъхнал дъб и излязоха сред открито поле, обагрено в червено от мъжделивите лъчи на залязващото слънце. То се простираше, пустеещо и буренясало, от речния бряг до къщата. Наблизо имаше стар прогнил пристан и склад за дърва, разположен край разклонението, предназначено за преминаващи параходи, а зад голямата къща имаше редица робски колиби. Вътре обаче нямаше никой, а полетата пустееха от години. Домът на Жулиж не бе голям колкото къщите на повечето плантатори и не изглеждаше особено впечатляващ. Представляваше занемарена, четвъртита сграда от посивяло дърво и излющена боя. Впечатляващо в постройката бе единствено високата й вдовича кула 28.

- Вече сме вкъщи - каза Киселия Били.

Момичето попита дали плантацията носи някакво име.

- Преди имаше. Доста години минаха. Тогава беше на Гару. Той обаче се разболя и почина, а с него и всичките му синове. Вече няма име. Сега си затваряй устата и побързай.

Поведе я по заобиколен път. Като стигнаха до входа, отключи катинара с ключа, който носеше на верижката около шията си. Имаше на разположение три стаи в крилото за прислугата. Влязоха и той завлече Емили в спалнята.

- Махай ги тия дрехи - нареди й рязко.

Момичето побърза да се подчини, но се взираше в него, изпълнена със страх.

- Не гледай така - заповяда й той. - За Жулиж си, не’а се разправям с теб. Ще затопля малко вода. В кухнята има вана. Ще измиеш цялата си мръсотия и после ще се облечеш. - С тези думи Били отвори изящно резбования гардероб и извади черна рокля, украсена с брокат. - Това ще ти стане.

Момичето ахна.

- Не мога да нося нещо такова. Тази рокля е като за някоя бяла дама.

- Затваряй си устата и прави каквото ти казвам - скастри я Киселия Били. - Жулиж иска да си красива, момиче.

След това я остави и се отправи към централната част на имението.

Завари Жулиж в библиотеката. Седеше кротко, обгърнат от тъма, на един голям кожен фотьойл, с чаша бренди в ръка. Всичко наоколо тънеше в прах. Това бяха книгите на стария Рене Гару и неговите синове. Никой не ги беше докосвал от години. Дамон Жулиж не четеше.

Киселия Били влезе, без да продума, и застана на почтително разстояние.

- Е? - прозвуча гласът в тъмнината.

- Четири хиляди - каза Били. - Но ще я харесате. Млада е, хубава, крехка. Красавица, истинска красавица.

- Другите ще дойдат скоро. Ален и Жан, тия глупаци, вече пристигнаха. Жаждата ги измъчва. Заведи я в балната зала, когато се приготви.

- Да - отвърна веднага Киселия Били. - На търга имаше малко неприятности, господин Жулиж.

- Неприятности?

- Един креол мошеник. Казва се Монтрой. Той също я искаше и не му харесва, че я взех. Може би ще е любопитен. Комарджия е, навърта се постоянно из казината. Да се погрижа ли за него още тази вечер?

- Кажи ми повече - нареди Жулиж.

Гласът му беше ясен, мек, дълбок и чувствен, също като добър коняк.

- Млад, смугъл, с черни очи и коса, висок. Казват, че се дуелира. Здрав мъж. Силен и жилав, но с красиво лице. Повечето дуелисти са такива.

- Аз ще се занимая с него - каза Дамон Жулиж.

- Да, господине - отвърна Киселия Били Типтън, обърна се и тръгна към своята част от дома.

Щом облече брокатената рокля, Емили стана неузнаваема. Вече не приличаше нито на робиня, нито на дете. Изкъпана и облечена подобаващо, тя бе вече жена, притежаваше мрачна, почти неземна красота. Киселия Били я огледа внимателно.

- Ставаш - каза й той. - Айде, ще ходиш на бал.

Залата беше най-просторната и пищна стая в къщата. Осветяваха я три големи кристални полилея, на които пламтяха стотици свещници. На стените бяха окачени маслени картини, изобразяващи речни пейзажи, а подът бе облицован с красиво полирано дърво. В единия край на залата имаше двукрили врати, водещи към фоайето, а в другия се издигаше голямо стълбище с искрящи парапети, разклонено наляво и надясно.

Когато Киселия Били я въведе, другите вече очакваха появата й.

Девет от тях бяха вътре, включително и Жулиж. Шестима мъже и три жени. Мъжете бяха в черни костюми с европейска кройка, а жените - в копринени рокли. Като изключим господаря на имението, останалите бяха застанали на стълбището неподвижни, мълчаливи, почтителни. Киселия Били ги познаваше всички: бледите дами, носещи имената Адриен, Синтия и Валерй; смуглия красавец с момчешко лице Раймонд; Кюрт, чиито очи пламтяха като нажежени въглени. Един от тях - Жан, тръпнеше в очакване. Устните му не можеха да скрият дългите му бели зъби, а едната му ръка се свиваше в нервни спазми. Жаждата го измъчваше ужасно, но не помръдваше. Чакаше Дамон Жулиж. Всички чакаха Дамон Жулиж. Той прекоси балната зала и посрещна робинята Емили. Движеше се с грацията като котка и с величието на крал. Приближаваше като тъмата - напорист, неизбежен, всепоглъщащ Носеше със себе си мрак, въпреки бледата кожа. Косата му беше черна и къдрава, дрехите му бяха почти траурни, а очите пръскаха искри като кремък.