Джордж Мартин - Трескав блян

Френската стокова борса беше великолепно място, макар и прекалено разкошно за неговия вкус. Всъщност той съвсем не обичаше да идва тук. Намираше се в ротондата на хотел „Сейнт Луис“, тъкмо под извисяващия се купол, от който дневната светлина обливаше трибуната за оконтьора 20и наддавачите. Обиколката на купола беше поне осемдесет фута. Високи колони обграждаха помещението, пищна украса и фрески покриваха тавана, по стените стояха окачени причудливи картини, плотът на бара беше от масивен мрамор, също както и подът и трибуните на оконтьорите.

Редовните клиенти не отстъпваха на обстановката: богати плантатори от горното течение на реката и млади креолски 21контета от стария град. Киселия Били ненавиждаше креолите с техните пищни дрехи, високомерни обноски и тъмни очи, изпълнени с презрение. Не му харесваше да е покрай тях. Бяха студенокръвни, свадливи, лесно налитаха на дуели. От време на време някои от по-младите виждаха оскърбление в начина, по който Киселия Били изопачаваше речта им и заглеждаше жените им, заради лошата му слава, небрежност и дръзка американщина. След това обаче поглеждаха в неговите бледи, изпъкнали, коварни очи и често това ги караше да се извърнат.

Ако можеше да избира сам, щеше да си купи негри от Американската стокова борса в „Сейнт Чарлс“. Там обноските на хората бяха по-търпими, говореше се английски, а не френски, и той се чувстваше на мястото си. „Сейнт Луис“ не го впечатляваше с нищо освен с добрите питиета, които предлагаха. Въпреки това обаче идваше тук веднъж месечно, понеже нямаше друг избор. От Американската стокова борса можеха да се купят добри полски работници или готвачи, от черни по-черни, но за по-засукано момиче, за някоя млада смугла октарунска красавица 22, каквито харесваше Жулиж, човек трябваше да посети Френската борса. А ако Жулиж искаше някоя красавица, значи настояваше да я получи. Киселия Били правеше каквото му нареди Дамон Жулиж.

Минаваше единадесет, когато разкараха и последните бъчви вино и търговците доведоха стоката от робските колиби на улици „Моро“, „Есплънейд“ и „Комън“: мъже и жени, стари и млади, дори деца. Твърде много от тях притежаваха светла кожа и лица, а и интелект, предполагаше Киселия Били. Вероятно говореха френски. Разположиха ги в редица в единия край на помещението, за да ги огледат. Няколко млади креоли минаха безгрижно покрай тях, като си хвърляха един на друг по някой лек коментар, докато оглеждаха стоката отблизо. Киселия Били остана на бара и си поръча още един абсент. Този следобед беше разгледал повечето колиби и знаеше какво предлагат. Вече знаеше какво търси. Един от оконтьорите удари с дървения си чук по мраморната трибуна и наддавачите на мига замълчаха, за да обърнат поглед към него. Той махна с ръка и една млада жена на около двадесет години стъпи неуверено върху сандъка до нея. Беше слабичка квартеронка 23с големи очи, красива посвоему. Носеше басмена рокля, а в косите си имаше зелени панделки. Оконтьорът започна да излага ценните й качества едно след друго. Киселия Били наблюдаваше незаинтересувано, докато двама млади креоли наддаваха за нея. Накрая единият я купи за хиляда и четиристотин долара. След това дойде редът на една по-възрастна жена, които представиха като опитна готвачка. Трета беше млада майка с две деца, които се продаваха заедно с нея. Киселия Били изчака да преминат още няколко продажби. Беше дванадесет и петнадесет на обед и във Френската стокова борса имаше един куп наддавачи и зрители, когато се появи очакваната вещ. Оконтьорът я представи като Емили.

- Вижте я, господа - измърмори той на френски. - Вижте я само. Какво изящество! От години тук не е била предлагана такава стока и години ще минат, преди да се появи нещо като нея.

Киселия Били бе съгласен с това. Емили изглеждаше на шестнадесет-седемнадесет години, но вече приличаше на жена. Застанала върху сандъка, тя изглеждаше малко уплашена, но семплата рокля подчертаваше фигурата й по превъзходен начин. Имаше красиво лице и нежна кожа с цвят cafe-au-lait 24. Жулиж щеше да я хареса.

Започна бурно наддаване. Плантаторите нямаха полза от толкова издокарано момиче, но шестима-седмина от креолите се разгорещиха. Без съмнение, другите роби бяха просветили Емили за бъдещата й съдба. Тя беше достатъчно красива, за да извоюва свободата си след време. Някой от тези хубави креолски контета можеше да я направи своя държанка в една от къщичките на улица „Рампарт“ поне докато не се ожени за друга. Щеше да отиде на квартеронските балове в Нюорлиънската бална зала, облечена в копринена рокля и с панделки в косите, щеше да се превърне в причина за не един дуел. Дъщерите й щяха да имат по-бледа кожа от нея и да се наслаждават на същия живот. Като остарееше, може би щеше да стане фризьорка или управителка на пансион. Киселия Били запази каменното си изражение и продължи да отпива от абсента. Цената се покачваше. На две хиляди долара останаха само трима наддавачи. В този миг един от тях - мургав плешивец, поиска да я съблекат. Оконтьорът веднага нареди това да стане. Емили бързо развърза роклята си и я остави да се свлече на земята. Някой подхвърли похотлив комплимент, който предизвика вълна от смях в залата. Момичето се усмихна плахо, когато оконтьорът сам изказа мнението си. Наддаването започна отново. На две хиляди и петстотин долара плешивецът се отказа. Изглежда един поглед му стигаше. Останаха двама креоли. Единият от тях вдигна цената на три хиляди и двеста. Последва мълчание. Оконтьорът прикани по-младия за последен опит: три хиляди и триста.