Робин Хоб - Съдбовният кораб

Малта нахлузи чорапите си, а после и малките атлазени пантофки. Докато завързваше втората, я погледна по-внимателно. Опита се да си спомни колко трагично беше било да няма нови пантофки за първия си бал. Изпита съчувствие към момичето, което беше била, макар че поклати глава заради невежеството ѝ. Взе белите дантелени ръкавици от тоалетната си масичка. Те стигаха до лактите ѝ и бяха така хитро замислени, че да позволяват на сияещата ѝ в алено люспеста кожа да прозърта загатващо през дантелата. Предния ден една от прислужниците ѝ ѝ беше казала, че сега в базара продаваха ръкавици с проблясващи добавки, които да имитират ефекта.

Малта се погледна невярващо в огледалото. Всички, всички мислеха, че е красива. Роклята ѝ беше смеска от бяло със скрити ивици от червен плат, които щяха да проблясват единствено когато Рейн я завъртеше на дансинга. Шивачката, която я беше ушила, ѝ беше казала, че идеята ѝ е дошла по време на сън с дракони. Тя постави ръце на тънката талия на роклята и се завъртя пред огледалото, като почти падна, докато се опитваше да извърти глава, за да зърне проблясъка на червеното. После, смеейки се на собствената си безразсъдност, напусна стаята.

Скоро след това почука два пъти на една врата и смело нахълта вътре.

— Ета? — попита тихо полумрака.

— Тук съм — отвърна кралицата на Пиратските острови.

Малта прекоси набързо тъмната стая и влезе в огромната съблекалня на Ета. Гардероби стояха отворени, по столовете и пода бяха пръснати рокли, а Ета седеше по долни дрехи пред огледалото.

— Къде са прислужниците ти? — предпазливо попита Малта. Уинтроу я беше предупредил за нрава на Ета. Самата Малта никога не беше виждала гнева ѝ, само черните дълбини на мъката ѝ.

— Отпратих ги — нехайно каза Ета. — Дрънкането им беше влудяващо. „Опитайте това ухание, нека прикрепим косата ви по този начин, зелено ли ще носите, синьо ли ще носите, о, милейди, не черното, не отново.“ Като много пискащи чайки, всички идващи да се хранят с трупа ми. Отпратих ги.

— Разбирам — меко каза Малта. Отвори се втора врата и неочаквано се появи Майка, носеща поднос. На него имаше чайник, от който се издигаше пара, и подходящи чашки. Беше чудесен сервиз, бял с цветчета, целите в синьо. Майка измърмори тих поздрав към Малта и остави подноса на тоалетната масичка. Бледосините ѝ очи се задържаха привързано върху Ета. Говореше си сама, докато ѝ наливаше чай — нежна върволица от думи, успокояваща като мъркането на котка. Ета като че слушаше, макар Малта да не можеше да намери смисъл в звуците. Тогава кралица Ета въздъхна, взе чашката и отпи. Въпреки положението на Майка в двора, тя беше отказала титла и собствени покои. Вместо това споделяше покоите на Ета и ѝ помагаше при всяка възможност. Малта мислеше, че подобно постоянно внимание ще я докара до ярост, но изглежда, Ета извличаше от него утеха. Кралицата на Пиратските острови остави чашката си.

— Отново ще облека черната — каза, но сега в гласа ѝ имаше единствено тъга; никакъв гняв или горчилка. С въздишка, тя се обърна обратно към огледалото. Малта откри черната рокля и отърси изчистените ѝ линии. Ета я носеше, за да оплаче Кенит, както носеше и малката му миниатюра, завързана около китката ѝ, като единствено бижу заедно с обиците, които ѝ беше подарил. Явно не осъзнаваше, че трагичната непринуденост на облеклото и държанието ѝ беше запленила драматичния интерес на всеки поет в Джамаилия.

Седеше пред огледалото, но гледаше надолу към ръцете си, докато Майка сресваше лъскавата ѝ черна коса и я вдигаше и прикрепяше с фиби със скъпоценни камъни. Ета щеше да протестира срещу подобна украса от всеки друг, но докато го правеше, Майка тананикаше лека, успокояваща мелодийка. Когато приключи, тъмната коса на Ета беше нощно небе за двайсетина искрящи звезди. После Майка взе едно шише с благоухания и напръска шията и китките ѝ.

— Лавандула — тихо каза Ета. Гласът ѝ се пречупи. — Кенит винаги е харесвал това ухание. — Тя внезапно сведе глава в ръцете си. Майка хвърли поглед към Малта. Щом възрастната жена се отдръпна към отсрещната страна на стаята и се зае да окача наново дрехите, Малта смирено ѝ помогна.

Когато вдигна глава, по лицето на Ета нямаше следи от сълзи. Изглеждаше изтощена, но все пак успя да се усмихне.

— Предполагам, че трябва да се облека — предаде се тя. — Предполагам, че тази вечер трябва отново да бъда кралицата.

— Уинтроу и Рейн ще ни чакат — съгласи се Малта.