Робин Хоб - Съдбовният кораб

— Не е ли така? — Ненавиждаше леката дрезгавост в гласа си. Погледна я начумерено, като отказваше да се надява.

Тя бавно поклати глава. Видя отблясък на загуба в очите ѝ.

— Там няма място за мен, Брашън. Вчера ми се изясни. Винаги ще я обичам, но тя е корабът на Уинтроу. Да му я отнема би било… идентично с онова, което Кайл причини на мен. Грешно.

Той напасна думите.

— Значи оставаш на Парагон?

— Да.

— И с мен?

— Така предполагах. — Тя килна глава към него. — Мислех, че и двамата искаме това. Да бъдем заедно. — Сведе поглед. — Знам, че аз го искам. Въпреки че губя живия си кораб, знам, че искам да съм с теб.

— Алтея, толкова съжалявам. — Брашън се опита да овладее изражението си. — Наистина, така е. Знам какво значеше за теб Вивачия , какво все още означава за теб.

В очите ѝ едновременно заблестяха развеселеност и раздразнение.

— Ще изглеждаш по-искрен, ако спреш да се хилиш.

— Бих, стига да можех — искрено я увери той. Тя направи три крачки и се озова в обятията му. Той я прегърна. Оставаше с него. Искаше да остане с него. Всичко щеше да е наред. За известно време просто я прегръщаше. След един продължителен момент я попита: — И ще се омъжиш за мен? В Бингтаун, в Търговската зала?

— Такъв беше планът — съгласи се тя.

— О.

Тя погледна нагоре към лицето му. Очите и сърцето му бяха така разтворени за нея в този момент. Алтея видя цялата несигурност и болка, които несъзнателно му беше причинила. Изобщо не беше имала подобно намерение. Той ѝ се усмихна и тя успя да му се усмихне в отговор. Хватката му около нея се стегна и тя устоя на порива да се освободи внимателно от нея. Това беше Брашън. Обичаше го.

Пое си дъх. Никога не си беше представяла, че ще ѝ се наложи да изтърпява допира му. Но този път, само този път, щеше, и за двама им. Можеше да се отпусне и да го понесе. Той се нуждаеше от това уверение в любовта ѝ. А тя се нуждаеше да си докаже, че Кенит не я беше унищожил. Само този път можеше да симулира желание. За доброто на Брашън. Тя вдигна устата си към неговата и му позволи да я целуне.

Покоите ѝ бяха отвъд всичко, което Малта си беше представяла. Независимо накъде извърнеше очи, виждаше разкош. Горските стенописи преливаха в бледосин таван с птици и пеперуди в полет. Дебелите килими под краката ѝ бяха зелени като мъх, а непрестанно течащата вода, от която се надигаше пара, бълбукаше в огромна вана, обрамчена с мраморни водни птици и прикрита от стена саксийни тръстика и папур. И това беше само стаята за преобличане.

Огледалото до тоалетната ѝ масичка беше по-голямо от нея. Нямаше представа какво съдържат половината от малките шишенца с козметика и мазила. Не ѝ се и налагаше. Това беше работа на трите прислужници, които умело ги втриваха в кожата ѝ.

— Ако на милейди ѝ е угодно, дали би повдигнала веждите си, за да мога да подчертая очите ѝ по-добре? — благо се поинтересува една от тях.

Малта вдигна ръка.

— Добре са както са, Елиз. И трите се справихте чудесно. — Никога не си беше помисляла, че ще ѝ омръзне да се суетят около нея, но беше готова за малко време насаме. Усмихна се на жените около себе си в огледалото. Елиз беше обръснала един участък от собствената си тъмна коса. Там, украсен с червено стъкло, почиваше гребен, имитиращ белега на Малта. Другите две млади жени бяха изскубали веждите си и ги бяха заменили с искряща козметика, направена от люспест седеф и оцветител. Едната беше избрала червен цвят в чест на Малта. Веждите на другата проблясваха в синьо. Малта се зачуди дали това не беше опит да поласкаят Рейн.

Още един поглед в огледалото я увери, че никакви козметични опити не могат да ги накарат да изглеждат така екзотично като нея. Малта се усмихна на себе си, наслаждавайки се как светлината се движеше по люспите ѝ. Тя завъртя бавно глава от едната на другата страна.

— Чудесно — повтори. — Всички сте свободни.

— Но, милейди, чорапите и пантофките ви…

— Сама ще си ги обуя. Вървете. Или искате да повярвам, че няма млади мъже, които тази вечер нетърпеливо се надяват да бъдете освободени няколко мига по-рано?

Усмивките, срещнали нейната в огледалото, ѝ показаха, че беше отгатнала правилно. Голям бал като този създаваше въодушевление сред всички нива на сатрапския палат. В не по-малко от четири отделни бални зали щеше да има танци — за всяко ниво на аристокрацията, и Малта знаеше, че вълнението и блясъкът щяха да разпрострат празненството и в залата на прислугата. Това, че беше третото подобно празненство за по-малко от месец, не изглеждаше да помрачава ентусиазма на никого. Никой не искаше да пропусне шанса още веднъж да зърне печалната, деликатна красота на кралицата на Пиратските острови, камо ли да подмине възможността да види как двамата Древни танцуват заедно. Отскоро сдобили се с влияние съветници и благородници на Джамаилия щяха да се съберат за пореден път, за да ласкаят и възвеличават младия сатрап, който така храбро се беше отправил на приключение сред дивия свят, след което се беше върнал у дома с такива нови, възвишени съюзници. Тази вечер щеше да е последната им възможност за това. Утре тя и Рейн щяха да отплават на Вивачия с Уинтроу и кралица Ета. Утре най-накрая щяха да поемат към дома.