Скот Линч - Републиката на крадците

— Ами ако някоя друга банда от Хълма беше видяла това? Богове!

— Съжалявам — простена Беззъбко. — Но тях… но тях… Тях ги убиха…

— Хората умират, когато ги обесват. Затова ги бесят! — Бет изстиска предната част на туниката си с две ръце, после си пое дълбоко въздух. — Съвземете се. Така. Всеки от вас трябва да задигне кесия или нещо друго, преди да се върнем.

Беззъбко отново започна да плаче, обърна се на другата страна и взе да хапе кокалчетата на ръцете си. Там, който звучеше по-изтощен, отколкото Локи си беше представял, че е възможно, каза:

— Не мога, Бет. Съжалявам. Ще ме хванат. Просто не мога.

— Ще си легнеш гладен довечера.

— Добре — каза Там. — Върни ме обратно, моля те.

— Мамка му! — Бет разтри очи. — Трябва да ви върна обратно с нещо, което да покажете, или ще имам също толкова неприятности, колкото и вие, ясно ли е?

— Ти си джамджия — промълви Там. — Няма да имаш неприятности.

— Де да беше така — каза Бет. — Вие двамата трябва да се стегнете…

— Не мога, не мога, не мога!

Локи надуши славната възможност. Бет ги беше спасила от неприятностите на крайбрежието и ето че сега беше идеалният момент той да направи същото. Усмихвайки се при мисълта за нейната реакция, той се изправи толкова, колкото можеше и прочисти гърлото си.

— Там, не бъди гаден — каза Бет, напълно игнорирайки Локи. — Ти ще задигнеш нещо или ще отвличаш вниманието, за да може някой друг да свие нещо. Няма да ти дам друг избор.

— Извинявай… — каза Локи колебливо.

— Какво искаш?

— Те и двамата могат да получат по една от моите — каза Локи.

— Какво? — Бет се извърна към него. — За какво говориш?

Изпод туниката си Локи извади две кожени кесии и красива копринена кърпичка, почти без лекета.

— Три откраднати неща — каза той. — И ние сме трима. Само кажи, че всеки един от нас е свил по едно, и може още сега да се приберем вкъщи.

— Откъде, в името на всички адове …

— В тълпата — каза Локи. — Ти държеше Беззъбко… Обръщаше му толкова много внимание, че явно не си видяла.

— Още не ти бях казала да задигаш каквото и да е!

— Е, да, но и не ми беше казала да не задигам.

— Но това е…

— Не мога да ги върна — каза Локи много по-сприхаво, отколкото имаше намерение.

— Не ми отговаряй! О, в името на боговете, не се цупи! — добави Бет. Клекна, сложи ръце на рамената на Локи, а той затрепери неконтролируемо от допира и близостта ѝ. — Какво има? Какво ти става?

— Нищо — каза Локи. — Нищо ми няма.

— Богове, какъв странен дребосък си ти! — Тя отново погледна към Там и Беззъбко. — Цяла напаст сте вие тримата. Двама, които не искат да работят. Един, който работи без разрешение. Предполагам, че нямаме избор.

Бет взе кесиите и кърпичката от Локи. Нейните пръсти докоснаха неговите и той потрепери. Бет присви очи.

— Да не си ударил главата си?

— Да.

— Кой те удари?

— Просто паднах.

— Ама разбира се , че така е станало!

— Честно!

— Изглежда, че те притеснява. Или може би си болен. Трепериш.

— Аз… Аз съм добре.

— Както искаш. — Бет затвори очи и ги разтърка с върховете на пръстите си. — Предполагам, че ми спести доста главоболия. Искаш ли да… Виж, има ли нещо, което те тревожи и искаш да го няма?

Локи се ошашави. По-голямо дете, не кое да е, а това по-голямо дете, а и член на Джамджиите, му предлагаше закрила. Можеше ли да я приеме? Можеше ли да сложи Веслин и Грегор на място?

Не. Локи се насили да отмести поглед от напълно очарователното лице на Бет, за да се върне на земята. Винаги щеше да има други Веслиновци или Грегоровци. А какво, ако те го намразеха още повече заради намесата ѝ? Тя беше Джамджия, той беше Уличкар. Дните и нощите им бяха наопаки. Той никога не я бе виждал до днес; какъв вид евентуална защита можеше да получи от нея? Щеше да продължи да се прави на умрял. Да избягва да привлича вниманието върху себе си. Правило номер едно, правило номер две. Както винаги.

— Просто паднах — каза той. — Добре съм си.

— Хубаво — отговори тя малко студено. — Както желаеш.

Локи отвори и затвори уста няколко пъти, опитвайки се отчаяно да си представи нещо, което да каже, за да очарова това същество от друг свят. Прекалено късно, прекалено късно. Тя се обърна, издърпа Там и Беззъбко отново на крака и каза:

— Не мога да повярвам. Но вие, двамата идиоти, дължите вечерята си на подпалвача на Теснините. Разбирате ли точно какъв ад ще ни се изсипе върху главите, ако някога гъкнете и думичка на някого?