Питър Брет - Черепният трон

Беше великолепно.

Евджахът забраняваше татуирането на плътта, но забраняваше и много други неща, които Джардир беше позволил в името на Шарак Ка. Той искаше да порицае пар’чина , но истината в думите на мъжа накара гърлото му да се свие.

Джардир потрепери, когато полъх на съмнение докосна центъра му. Нищо не се случваше без позволението на Еверам. Иневера беше, че пар’чинът бе оцелял и отново го беше срещнал. Заровете казваха, че всеки от тях би могъл да е Избавителят. Джардир беше посветил живота си, за да заслужи тази титла. Той се гордееше с постиженията си, но не можеше да отрече, че неговият аджин’пал , смелият чужденец, може да се е издигнал в очите на Еверам.

— Ти участва в ритуали, които не разбираш, пар’чине — каза красиянецът. — Домин Шарум се води до смърт и победата беше твоя. Защо не я прие и не зае мястото си начело на Първата война?

Пар’чинът въздъхна.

— Няма победа в смъртта ти, Ахман.

— Тогава признаваш, че аз съм Избавителят? — попита Джардир. — В такъв случай ми върни Копието и Короната, опри чело в пода и да приключваме. Всичко ще бъде простено и отново ще се изправим срещу Ний рамо до рамо.

Пар’чинът изсумтя. Остави кожената чанта на масата и бръкна вътре. Короната на Каджи сияеше дори в сгъстяващата се тъмнина, деветте ѝ диаманта проблясваха. Джардир не можеше да отрече копнежа, който тя събуждаше у него. Ако имаше здрави крака, за да се изправи, той щеше да се хвърли към нея и да я сграбчи.

— Короната е тук. — Пар’чинът я завъртя около показалеца си като някаква детска играчка. — Но Копието не е твое. Поне докато сам не реша да ти го дам. Скрито е на място, където никога не би го открил, дори краката ти да не бяха гипсирани.

— Свещените предмети са създадени един за друг — каза Джардир.

Пар’чинът отново въздъхна.

— Нищо свещено няма тук, Ахман. И преди съм ти казвал, че Раят е лъжа. Ти заплаши да ме убиеш заради думите ми, но това не ги прави по-лъжливи.

Джардир отвори уста, за да отговори, гневни думи напираха на устните му, но пар’чинът го възпря, като сграбчи здраво Короната и я вдигна над главата си. Защитите по кожата му запулсираха с мека светлина, а онези по Короната засияха.

— Това — каза пар’чинът , като имаше предвид Короната — представлява тънко парче, изрязано от черепа на мисловен демон, и девет рога, облечени в защитна сплав от сребро и злато и активирани от диамантите. Това е шедьовър на защитното изкуство, но нищо повече. — Той се усмихна. — Почти същото като обицата ти.

Джардир вдигна ръка към ухото си, където някога се бе намирала сватбената му обица.

— Да не би да възнамеряваш да откраднеш и първата ми съпруга заедно с трона ми?

Пар’чинът се разсмя — най-искреният звук, който Джардир бе чувал от години. Не можеше да отрече, че този звук му беше липсвал.

— Не съм сигурен кое от двете ще е по-голямото бреме — каза той. — Не ги искам. Имам си съпруга, а за моя народ това е повече от достатъчно.

Джардир усети как устните му неволно се разтягат в усмивка.

— Добрата дживах ка е едновременно подкрепа и бреме, пар’чине . Те ни подтикват да бъдем по-добри мъже, а това винаги е било свързано с усилия.

Пар’чинът кимна.

— Правдиви думи.

— Тогава защо ми открадна обицата? — попита настоятелно Джардир.

— Просто я взех на съхранение, докато си под покрива ми — каза пар’чинът . — Не мога да ти позволя да повикаш помощ.

— А? — беше отговорът на Джардир.

Пар’чинът наведе леко главата си настрани и го изгледа изпитателно; Джардир почувства как погледът на сина на Джеф прониква в душата му, както правеше самият той, докато притежаваше Взора на Короната. Как успяваше да го направи пар’чинът , без да я е сложил на главата си?

— Ти не знаеш — каза миг по-късно мъжът и рязко се изсмя. — Даваш ми брачни съвети, когато собствената ти съпруга те шпионира!

Презрението в гласа му разгневи Джардир и той сбърчи вежди въпреки желанието си да запази лицето си спокойно.

— Какво би трябвало да означава това?

Пар’чинът бръкна в джоба си и извади обицата. Тя представляваше обикновена златна халка, от която висеше изящно защитено топче.

— В нея има парче от демонска кост, а другата му половина е на ухото на съпругата ти. Позволява ѝ да чува всичко, което правиш.

Внезапно всички загадки се изясниха на Джардир. Откъде съпругата му узнаваше всичките му планове и тайни. Голяма част от информацията ѝ идваше от заровете, но алагай хора твърде често говореха със загадки. Трябваше да се досети, че хитрата Иневера няма да разчита изцяло на пророчествата си.