Браян Маклелан - Кръвен обет

— Вие сте свободна — каза сержантът. — Ние се интересуваме единствено от херцога и неговите близки. — Навъсено, той пристъпи към легена. — Ще трябва да си намерите нова работа. В действителност най-добре би било да напуснете града поне за няколко дни.

Военният отново захапа цигарата и повдигна чифт панталони от легена.

— Олем!

Сержантът се обърна към повикалия го войник.

— Намериха ли момчето? — попита Олем, забравил легена.

— Не. Фелдмаршалът е наредил да се явиш при него.

— Специално на мен? — усъмни се сержантът.

— Веднага докладвай на командир Сабон.

— Отивам — рече Олем и загаси цигарата си върху кухненската маса. — Вие дръжте Хитло под око; не му позволявайте да се занася с жените. Ако трябва да напълните ръцете на момчетата с плячка, сторете го.

— Но нали имаме нареждане да не…

— Момчетата така или иначе ще нарушат някои от заповедите. По-добре това да са онези нареждания, заради които няма да ги обесят.

— Разбрах.

Олем хвърли един последен поглед към кухнята.

— Съберете ценностите си и си вървете — рече той. — Херцогът повече няма да се върне.

Сержантът отново отдаде чест към Нила и Гани и излезе.

„Затова вземете каквото си искате“ , довърши неизреченото Нила.

Гани ѝ хвърли един бърз поглед, преди да изчезне в коридора. Миг по-късно гувернантката вече търчеше нагоре по стълбите.

Нила извади ключа на иконома от скривалището му над камината и отключи шкафчето със сребърните прибори. Общата стойност на вещите, които тя бе скътала под матрака си, възлизаше на нищожен процент от тази на ценностите, които нахвърляше в един зеблен чувал.

Перачката изчака да се убеди, че войнишките гласове са затихнали, преди да извади Яков от легена. Тя му помогна да съблече нощната си риза и му подаде чифт мръсни панталони и ризата на един от пажовете. Дрехите му бяха малко големи, но пак щяха да свършат работа.

— Какво ще правим? — попита Яков.

— Ще те заведем на сигурно място.

— Ами госпожица Гани?

— Мисля, че тя повече няма да се върне.

— Ами мама и тате?

— Не зная — каза Нила. — Те биха искали да дойдеш с мен.

Тя загреба шепа изстинала пепел от огнището и я размеси с няколко капки вода.

— Стой мирен — заръча слугинята и се зае да замърсява лицето и косите му. След това го хвана за ръката и с нарамения чувал се отправи към задния вход.

В двора стояха двама войници. Нила се отправи към тях със сведена глава.

— Чие е това дете? — попита единият.

— Мое — отвърна Нила.

Войникът повдигна брадичката на Яков:

— Не прилича на херцогски син.

— Да ги задържим ли, докато намерим момчето? — каза другият.

— Сержант Олем каза, че сме свободни да си вървим — рече Нила.

— Върви тогава — разреши войникът. — И без теб си имаме достатъчно работа.

Адамат се прибра с карета, като за кочияш послужи един от войниците на Тамас. Пътуването беше дълго; сред притихналите улички на нощен Адро тревогите на инспектора придобиваха още по-голяма яснота. Страшно му се искаше да пристигне по-бързо… Но желанието му по никакъв начин не промени скоростта на каретата.

Източното небе бе започнало да изсветлява по времето, когато той най-сетне се озова пред входната си врата. Той прекоси двора припряно; изпусна ключовете си веднъж; едва при отключването можа да си поеме дъх.

Отвъд прага Адамат се опита да си припомни, че през живота си е виждал и по-лоши неща. Случващото се сега не можеше да надмине бунтовете в Октерзеен.

В бързината си той полуизрита вратата и се затича към втория етаж, прескачайки по две стъпала. Там започна да удря по всички врати, а когато достигна собствената си спалня, нейната врата блъсна широко.

Съпругата му повдигна глава от възглавницата и примижа насреща му. Сенките на лампата трептяха по лицето ѝ, обгърнати от ореол тъмна, къдрава коса.

— Колко е часът? — попита Фая.

— Някъде около пет — отвърна Адамат. Той усили пламъка на лампата и отметна завесите. — Ставай. Отиваш в дома ни в Офендейл.

Фая притисна завивките до гърдите си.

— Какво те е прихванало? Каква къща в Офендейл?

— Онази, която закупихме, когато постъпих на служба. За да имате ти и децата убежище.

Фая приседна.

— Мислех, че отдавна сме я продали… Адамат, какво става? — В гласа ѝ започваше да звучи притеснение. — Заради Лоренови ли е? Или някакъв нов случай?

Лоренови го бяха наели да провери миналото на ухажора на най-малката им дъщеря. Нещата бяха приключили зле, защото Адамат бе разкрил неприятни неща.