Труди Канаван - Кралицата на изменниците

Денил не знаеше за какво точно щеше да преговаря Лоркин с Гилдията. Оусън бе решил, че така е по-добре, в случай, че съзнанието му бъде разчетено. Денил се намръщи. „Оусън сигурно знае, че Лоркин може да блокира разчитането. Той няма да ми каже нещо, което вече не е споделил с Оусън“.

Когато пристигна в господарската стая, той видя, че Лоркин е вече там. Заедно с Тайенд и лейди Мерия, помощничката на Денил, седяха на столовете и тихо разговаряха. Щом Денил влезе, те се изправиха.

— Готов ли си? — попита магьосникът.

Лоркин кимна.

Тайенд изгледа сериозно младия магьосник.

— Успех.

— Благодаря, посланик — отвърна Лоркин.

— И двамата разпитахме приятелите си за мнението им относно това как ще постъпи кралят — додаде Тайенд, поглеждайки към Мерия. — Никой не иска да прави предположения, но всички се надяват, че кралят няма да направи нищо, което да разгневи Обединените земи.

— А смятат ли, че трябва да наруша обещанието си и да им разкажа за Изменниците? — попита Лоркин.

В отговор Тайенд само направи гримаса.

— Да — отвърна Мерия с кимане.

Устните на Лоркин потрепнаха в усмивка.

— Не се изненадвам. — Но въпреки привидната му веселост, очите му гледаха студено. За миг напомни на Денил за Черната магьосница Сония. Спомняйки си колко упорита бе майката на Лоркин като млада, Денил се поотпусна.

— Вие също внимавайте — каза Мерия.

Денил осъзна, че тя гледа него и примигна изненадано. Откакто се бяха върнали, тя непрекъснато му хвърляше мрачни погледи, които подсказваха, че не му е простила за това, че не я бе взел със себе си. Той не знаеше как да реагира на загрижеността й, особено след като не желаеше да мисли какво би могло да му се случи, ако нещата не тръгнат на добре.

— Ще се оправя — отвърна Денил. — Ще се оправим — додаде той. Тайенд също го гледаше загрижено, за което Денил точно сега не искаше да мисли, затова се обърна към коридора, който водеше към изхода. — Е, да не караме краля да чака.

— Да — рече тихо Лоркин.

Денил погледна към Кай, мъжът, който сега бе личният му роб.

Мерия бе научила от приятелките си, че робите имаха навика да си сменят често задълженията, защото така господарят им щеше да е затруднен кой точно роб да накаже за определена грешка. Колкото повече роби виждаше, толкова по-трудно бе да запомни имената им, а щом не можеше да запомни името на даден роб, щеше да му е много трудно да определи кой да бъде наказан.

Мерия бе поискала всеки обитател на Дома на Гилдията да има по един или двама роби, които да се грижат за личните им нужди. Макар това да бе по-близо до наемането на прислужник, то също си имаше и своите недостатъци. Прислужникът задаваше въпроси. Прислужникът щеше да каже, ако нещо е трудно или невъзможно за изпълнение. Прислужникът не се хвърляше по очи на пода всеки път, когато се появеше в полезрението му. Макар през годините да бе имал доста дразнещи прислужници, Денил ги предпочиташе пред сляпото подчинение.

— Кажи на робите при каретата, че сме готови, Кай — нареди той.

Кай забърза към изхода. Денил поведе Лоркин към входната врата. Когато излязоха навън, ярката слънчева светлина го заслепи и той вдигна ръка, за да засенчи очите си. Небето беше синьо и безоблачно и във въздуха се усещаше топлина и сухота, които в Киралия той щеше да оприличи с началото на лятото. А тук бе ранна пролет. Както обикновено, робите се хвърлиха по очи на земята. Денил им нареди да се изправят и двамата с Лоркин се качиха в очакващата ги карета.

Пътуваха в мълчание. Денил обмисляше онова, което Оусън му бе наредил да каже или да избегне. Искаше му се да знае повече за планираното от Лоркин и Гилдията. Чувстваше се неспокойно, като не знаеше цялата истина. Скоро каретата сви по широкия път, който водеше към двореца, и спря пред сградата. Робите скочиха на земята и отвориха вратата.

Денил излезе навън и изчака Лоркин да слезе.

— Красиво е — каза младежът, поглеждайки възхитено към сградата. „Разбира се, той не е виждал двореца досега“, помисли си Денил. Поглеждайки към извитите бели стени и блестящия златен купол, той си спомни колко бе впечатлен при първото си посещение тук. Но сега бе твърде притеснен от предстоящия разговор, за да изпита възхищение.

Той се обърна към входа и поведе Лоркин навътре. Двамата тръгнаха по широкия коридор, минаха покрай стражата и се озоваха в огромната, изпълнена с колони зала, която служеше за главна господарска стая на краля. Сърцето на Денил заби ускорено, щом видя колко много хора са се събрали. Вместо групичките от по двама-трима души, които бе виждал при предишните си посещения, сега се бе струпала малка тълпа. Съдейки по богато украсените им къси жакети и уверени пози, повечето от тях бяха ашаки. Той бързо ги преброи. Някъде около петдесет.