Иън Пиърс - Аркадия

— Боя се, че няма как да съм аз — отговори той. — Не бих могъл да забравя, ако ви бях срещал.

Очарована? Разбира се, че бях; думите прозвучаха така красиво, а аз не бях привикнала с подобни реторични похвати.

— Вероятно сте ме помислили за ужасно непохватна.

— Точно обратното. Разнообразихте тягостното чакане на влака. Може ли да ви предложа нова чаша от питието ви?

Разбира се, че можеше. Направи го.

— Ще позволите ли да се представя? — каза той, след като ни обслужиха. — Името ми е Хенри Литън.

Предполагам, че точно Хенри събуди с пълна сила копнежа ми да проуча природата на човешките взаимоотношения и фактът, че той беше прародител (така подозирах) на някого, когото познавах, ме накара да се вкопча в него по непознат дотогава за мен начин. Не може да се каже точно, че го отвлякох, но е доста близо: отведох го в малката си къщичка сред хълмовете и той остана с мен три седмици. Накрая бяхме създали солидно приятелство. Той беше мил и любезен и ме търпеше: а това не беше лесна задача предвид огромния прилив на напълно първични и неконтролирани емоции, които изригваха от мен по онова време. Когато бях ядосана, бях способна на убийство; когато изпитвах привличане, това беше любов, непозната за което и да е човешко същество. Гладът ми не можеше да се засити, жаждата ми беше неутолима, а веднъж така се смях, че се наложи да отида за три дни в болница заради изтощение на мускулите. Научих се да избягвам да гледам анимационни филми на Уолт Дисни, тъй като отчаянието, което ме обзе заради жестокостта на ужасната вещица към Снежанка беше непоносимо и ми бяха нужни седмици, за да се възстановя. А що се отнася до „Ромео и Жулиета“…

Хенри ме заведе да гледам постановката в Стратфорд през 1941 година с Маргарета Скот 22 22 Английска театрална и телевизионна актриса, чиято кариера продължава над 70 години. — Б.ред. в ролята на Жулиета; едва не умрях от преживяната мъка. На този етап вече бях доста овладяна, но едва потиснах желанието да се хвърля на сцената, да изтръгна ножа и да пробода себе си, за да я спася. Възпря ме единствено мисълта, че ще засрамя Хенри.

Имам предвид, че беше нужно дълго да се упражнявам, за да мога да контролирам тези емоции, а Хенри, този мил мъж, ме научи на повече от всеки друг с любезност и доброта. Знаете ли, дори ми мина през ума да се омъжа за него? Но как бих могла да направя подобно нещо? Все пак планирах да се завърна у дома в някакъв момент, освен това остарявахме с различно темпо. Имах си навици (пиене, наркотици и най-вече работа), които той не можеше да разбере. Добрите приятели бяха лоши брачни партньори. Не мога да опиша колко много съжалявах за това. Едва не изоставих всичко в името на щастието. Това беше първият случай в живота ми, когато обичах някого. Осъзнаването, че съм способна на това и необичайното въздействие в сравнение с химически предизвиканите емоции ме накараха дълбоко да се замисля. Наистина ли исках да се върна на място, където това беше незаконно, където хората се придържаха към определени и тясно ограничени норми на поведение?

Боя се, че нараних бедния Хенри, но мисля, че дори той осъзнаваше колко труден партньор бих била; определено беше видял достатъчно, за да се увери, че в най-добрия случай ще бъда нестабилна компания и не бих се вписала лесно в спокойния и съзерцателен живот, който си представяше той. От друга страна той така и не намери някоя, която да заеме мястото ми. Съжалявам също и за това; ако не се бях появила в живота му, той нямаше да води така уединено съществуване на стари години, макар че предвид любезните дистанцирани отношения на повечето от женените му съвременници, не съм съвсем убедена, че това му липсва особено.

Прекарвахме си доста добре в компанията един на друг, преди да започне войната, а и след това, когато се върнах във Франция, той ми гостуваше почти през всяка ваканция. Пътувахме с кола из Франция и Италия, отсядахме в малки хотелчета, хранехме се в ресторанти, угаждахме си, докато светът се възстановяваше от травмата си. Той ми разказа за Коледа и рождените дни, как се правят подаръци и комплименти. Все още се усмихвам, като си помисля за този период.

Освен това беше добър оратор. Стояхме до късно вечер и аз безмилостно го разпитвах за всичко — за живота, работата, семейството, образованието. За неговата страна, за книгите, които харесваше, и за тези, които не харесваше. За музика, театър, поезия и кино. За французите, германците, италианците, американците и испанците. За политика и религия. За маниери, обичаи и нрави. Попивах всичко и се връщах за още. Той ме учеше на изкуството на водене на разговор, на присъствие в компания без определена цел. На удоволствието да пилееш времето си.