Реймънд Фийст: САГА ЗА ВОЙНАТА НА РАЗЛОМА - ЦЯЛАТА ПОРЕДИЦА

Замръзнал на място, Пъг се приготви да развърти тоягата, макар все още да се надяваше, че глиганът ще се обърне и ще побегне в леса. Звярът надигна зурла да надуши миризмата му сред вятъра. Розовите му очички сякаш блеснаха и туловището му потръпна колебливо. Някакъв звук го накара за миг да се извърне към дърветата, но после той приведе глава и се понесе към момчето.

Пъг замахна с тоягата и я стовари странично върху четинестата глава. Глиганът се подхлъзна в калта, блъсна се в краката му, повали го и заора напред. После се обърна и нападна отново. Пъг нямаше време да се изправи. Заудря с тоягата пред себе си в безполезно усилие да събори животното, но глиганът я избегна. Пъг се опита да се претърколи, да се измъкне, но глиганът го затисна. Младежът покри лицето си длани, стиснал лакти пред гърдите си, й зачака бивните да го промушат…

След миг осъзна, че глиганът не помръдва. Откри лицето си и видя, че звярът лежи върху краката му, а от хълбока му стърчи стрела с черни пера. Пъг се огледа. Някакъв мъж, загърнат в кафява кожа, стоеше в края на леса и бързо увиваше с мазен парцал дълъг лък. Щом драгоценното оръжие се оказа предпазено от влагата, мъжът се приближи и застана над момчето и звяра.

Беше загърнат в дълго наметало с качулка, така че лицето му беше скрито. Коленичи до Пъг и извика, за да надмогне воя на вятъра:

— Ей, момче, добре ли си? — Надигна с лекота мъртвия глиган и го отмести от краката на Пъг. — Нещо счупено?

— Май не — изрева в отговор Пъг, преценявайки трескаво положението, в което бе изпаднал. Десният хълбок го болеше, а краката му се оказаха здраво натъртени. Като се прибавеше и подутият глезен, днес беше направо съсипан, но май наистина нямаше нищо счупено.

Две големи силни ръце го подхванаха и му помогнаха да се изправи.

— Дръж — нареди мъжът и му връчи тоягата си и лъка. Пъг ги пое, а непознатият извади широк ловджийски нож и докато бързо кормеше глигана, продължи: — Хайде с мен, момче. По-добре ще е да се подслониш при мен и господаря ми. Не е далече, но няма да е зле да побързаме. Че преди да спре, тази хала ще се разлюти още повече. Можеш ли да вървиш?

Пъг пристъпи колебливо и кимна. Без повече приказки мъжът метна изкормения глиган на раменете си и взе лъка.

— Хайде — подкани го непознатият и пое към гората. Крачеше широко и Пъг трябваше да подтичва, за да не изостане.

Лесът усмиряваше гнева на бурята толкова слабо, че бе невъзможно да разговарят. За миг поредната мълния освети всичко наоколо и Пъг успя да зърне лицето на непознатия. Помъчи се да си спомни дали не го е виждал преди. Външността му бе обичайна за ловците и горяните, обитаващи лесовете на Крудий — едър, с широки рамене и висок. Беше с тъмна коса и брада, суровите му, грубовати черти говореха за човек, прекарващ живота си на открито.

Момчето се зачуди дали не е от някоя разбойническа шайка, криеща се в горските недра. Отхвърли тази мисъл набързо — за какво му е на един разбойник да си губи времето с някакво си дрипаво хлапе от кулата, в чийто джоб очевидно няма и петак?

Спомни си, че мъжът бе споменал за господар, и предположи, че е волник, живеещ в чифлик. Сигурно служеше като ратай, но не беше крепостник. Волниците бяха родени свободни и даваха част от зърното или стадото в отплата за използваната земя. Трябваше да е волник. На един крепостник нямаше да му позволят да носи лък, твърде скъпи бяха… и опасни. Но не си спомняше да е чувал за чифлици сред гората. Това наистина беше загадка, но болката в краката и всичко, което бе преживял днес, скоро укротиха любопитството му.

Сякаш минаха часове. Вървяха все така сред гъсталака. Пъг почти беше изгубил непознатия в тъмницата, защото слънцето бе залязло преди доста време, отнасяйки със себе си и жалката светлина, допусната през пелената на бурята. Следваше го по-скоро по шума на стъпките и усещането за близостта му, без да го вижда. Усети, че вървят по пътека — ходилата му вече не срещаха отпора на трънливи храсталаци и камъни. От мястото, където се бяха срещнали, пътеката щеше да се открие много трудно през деня и невъзможно през нощта, освен ако вече не я знаеш. След малко се озоваха на поляна, по средата на която се гушеше каменна къщурка. От единственото й прозорче струеше светлина, а от комина се виеше дим. Пъг се зачуди колко смирена е бурята тук.

Щом стигнаха пред вратата, мъжът пристъпи встрани и каза:

— Е, момче, ти влез. Аз ще ида да се оправя с прасето.

Пъг мълчаливо кимна, бутна вратата и влезе.