Диана Габалдон: В капана на времето. Том II

— Не. — Гласът на Бриана беше напрегнат, почти разсеян, когато се наведе над все така неподвижното тяло на канапето. — Тя се свестява.

Клепачите помръднаха, свиха се плътно за миг при завръщането на спомена за болката, после се отпуснаха и се отвориха. Очите ѝ бяха ясни и меки като мед. Те плъзнаха по Бриана, която стоеше скована до Роджър, и спряха на лицето му.

Устните на Клеър бяха съвсем побелели, като цялото ѝ лице. Опита няколко пъти, преди да успее да прошепне:

— Тя… отиде ли там?

Пръстите ѝ стискаха плата на полата и той видя кървавото петно, което остана след тях. Неговите ръце се бяха вкопчили инстинктивно в коленете му, дланите потръпваха. Значи и тя се беше борила, беше се опитвала да се вкопчва в тревата и чакъла, за да се задържи срещу зейналото минало. Затвори очи при спомена за ужасното притегляне и кимна.

— Да, тя отиде.

Ясните очи веднага се отклониха към лицето на Бриана, веждите над тях бяха извити питащо. Но Бриана зададе въпроса:

— Значи е вярно? — рече колебливо. — Всичко е било вярно?

Роджър усети леката тръпка, която мина през тялото ѝ, и без да се замисли, посегна да хване ръката ѝ. Потрепери леко, когато тя я стисна, и внезапно в ума му прозвучаха думите на Преподобния: „Блажени са онези, които вярват, без да са видели”. А онези, които трябва да видят, за да повярват? Резултатите от вяра, постигната чрез виждане, трепереха от страх до него, ужасени от онова, до което водеше тази вяра.

Когато момичето се напрегна, приготви се да посрещне истината, която вече бе видяла с очите си, напрегнатото тяло на Клеър се отпусна на канапето. Бледите устни се извиха в лека усмивка, покой изличи напрежението по бялото лице и се утаи сияещ в златните очи.

— Вярно е — каза тя. Цветът се завръщаше по страните ѝ. — Майка ти ще те излъже ли? — И затвори пак очи.

Роджър се наведе да изключи калорифера. Нощта беше студена, но той не можеше да стои повече в кабинета, във временното си убежище. Още беше замаян, но не биваше да го отлага. Трябваше да вземе решение.

Съмна се, преди полицията и лекарят да приключат работата си, да попълнят всички формуляри, да вземат показания и да направят всичко по силите си, за да оспорят истината.

„Блажени са онези, които не са видели — помисли си отново Роджър, — но са повярвали.” Особено в този случай.

Накрая те си тръгнаха с формулярите, значките и колите си, сред мигащи светлини, за да се погрижат за изнасянето на тялото на Грег Едгарс от каменния кръг, да издадат заповед за арест на жена му, която след като го беше подмамила към смъртта, бе избягала от местопрестъплението. Меко казано, помисли си замаяно Роджър.

Крайно изтощен, той остави дамите Рандал на грижите на лекаря и Фиона, и си легна, без дори да се съблича или да отметне завивките, просто се срути на леглото и потъна в забрава. Събуди се на свечеряване, измъчван от глад. Слезе долу и откри гостенките си, също толкова мълчаливи, но вече не толкова рошави, да помагат на Фиона в приготвянето на вечерята.

Тя премина в тишина. Атмосферата не беше напрегната, а сякаш общуването между тях протичаше невидимо. Бриана седеше до майка си и от време на време я докосваше, когато ѝ подаваше храната, сякаш да се увери, че наистина е там. Поглеждаше понякога към Роджър, свенливо, изпод мигли, но не го заговори.

Клеър също мълча почти през цялото време и едва хапна. Седеше спокойна и отпусната като езеро под слънцето, потънала в себе си. След вечерята тя се извини и отиде да седне на пейката пред прозореца в края на коридора, защото била уморена. Бриана хвърли един поглед към силуета на майка си, който се очертаваше на сиянието на залязващото слънце през прозореца, и отиде в кухнята да помогне на Фиона с чиниите. Роджър, с натежал стомах от вкусната вечеря, тръгна към кабинета си, за да помисли.

След два часа още мислеше, но без особен резултат. По писалището, по масата, по столовете и по облегалката на канапето бяха отворени книги, а зейналите дупки в лавиците свидетелстваха за проведеното от него безразборно проучване.

Отне му известно време, но го откри — кратък пасаж, който си спомняше от проучването за Клеър Рандал. Онези резултати ѝ бяха донесли утеха и покой; но не и тези — ако ѝ кажеше. И ако беше прав. Но трябваше да е така, заради онзи гроб, който бе така далеч от Калоден.

Потърка лицето си с ръка и усети стърженето на набола брада. Не беше чудно, че забрави да се избръсне след всичко случило се. Затвореше ли очи, още усещаше миризмата на дим и кръв; виждаше сиянието на огъня върху тъмния камък и кичурите светла коса, които летяха точно извън досега на пръстите му. Потрепери при този спомен и внезапно го изпълни негодувание. Клеър беше разрушила неговия покой; защо да не съсипе нейния? А Бриана — щом вече знаеше истината, защо да не я научи цялата?