Джоузефин Анджелини: Богиня

– Достатъчно! – извика тя.

Пипалото на Кракена се приземи върху нея и тя го улови, точно както беше направила с меча на мирмидонеца секунди по-рано. Всяко мускулче в тялото й се напрегна под непоносимата тежест от удара, но тя не се пречупи. Вместо това отметна жилавия, покрит със смукалца крайник настрана и се устреми във въздуха.

Хелън призова при себе си буреносни облаци и мълнии. Накара вятъра да вие около нея. Спря вълните и превърна Атлантическия океан във водно огледало. Изви магнитното поле на Земята, докато Северното сияние се огъна и заблестя като следи от стъпки на ангели.

– Предизвиквам Зевс! – извика тя; гласът й отекна из островния й дом и огромната океанска шир отвъд него. – Изправи се лице в лице с мен или се откажи от Олимп!

Не се случи нищо. Хелън осъзна със закъснение, че няма жертвоприношение, което да поднесе на Хеката, за да направи двубоя официален.

Числото „три“ изникна в ума й и по някаква причина си помисли за желания. Нямаше представа дали безсмъртните действат на принципа на размяната, или не, но в този момент тя нямаше какво друго да даде освен думата си, и нищо, което да загуби, освен целия свят.

– Титанко Хеката, предлагам ти три услуги в замяна на закрилата ти над границите. – Хелън прехапа устна и се опита да не си мисли нищо твърде уличаващо, в случай че Богините на Съдбата слушаха. – Стига да пазиш всички граници. Направи това за мен, умолявам те, и ще изпълня повелята ти три пъти в бъдеще.

Оранжев огън изригна в гигантско кълбо около Хелън, образувайки носеща се във въздуха арена. Млад мъж с голи гърди мина през пламъците и плавно се понесе и застана пред нея. Зевс бе внушителен и безпощаден и толкова приличаше на Хелън, че й беше почти непоносимо да го гледа.

Бяха сами. Никой не гледаше, освен гатанката Хеката. Тази битка не беше за зрелище или за забавление на Олимпийците. Цялата Земя, Всесвят и Олимп висяха на косъм, но това беше толкова лично, та Хелън се чувстваше, сякаш е влязла в спалнята му.

– Здравей, дъще – измърка Зевс.

Тя почувства привличането му. Макар да знаеше, че трябва да го победи, не бе неуязвима за полу-животинското, полу-човешкото излъчване около него. А то беше хипнотизиращо.

– Колко си могъща – каза той, приближавайки се към нея. – Облаците се изпълват с цветове по твоя заповед, но въпреки това бледнеят в сравнение с красотата ти. Биха заплакали от ревност, стига само да позволиш да завали дъжд.

– Не съм твоя дъщеря – отвърна тя тихо. – Баща ми е собственик на магазин. Той е самотен баща, който трябваше да ме отгледа съвсем сам. Цял живот работеше по дванайсет часа на ден, шест дни в седмицата, за да имаме покрив над главата. Баща ми струва колкото десет като вас, а вероятно и колкото десет като мен. Не заслужаваш да кажеш, че си ми баща. Не си си го заслужил, както Джери.

– Той е буден, знаеш ли – каза Зевс хладно. – Дай ми Всесвят и ще оставя Джери и приятелката му, Кейт, на мира. След като те изпратя в Тартар, разбира се.

Хелън го погледна с присвити очи:

– Ще ги оставиш на спокойствие, ако ти дам Всесвят?

– Кълна се за това в река Стикс – каза той и небето се разлюля като чаршаф на въже за простиране, диплейки се на вятъра. – Нямам интерес да наказвам смъртни, които не са ме оскърбили.

Хелън знаеше, че това е вярно. Зевс никога не таеше желание за мъст срещу смъртни. Така постъпваше съпругата му, Хера.

– А почти безсмъртните ми близки? – попита тя. – Лукас, Хектор, Орион, Касандра, Джейсън, Клеър, Анди... ще оставиш ли на мира и тях?

– Да, да. Също и тях – Зевс отегчено махна с ръка. – Защо не? Те и без друго няма да искат да приемат вечността без теб. След някое и друго столетие ще изберат спокойна смърт.

– Да – каза Хелън с престорено смирение. Погледна го през спуснатите си ресници. – Но няма да прокълнеш никого от тях или Ариадна, по какъвто и да е начин, стига да ти дам Всесвят?

– Кълна се в река Стикс – закле се той и посегна да докосне с ръка бузата й. – Толкова загрижена за онези, които обичаш. Но наистина разбираш, че те чака цяла вечност в Тартар, нали?

– Била съм там – каза Хелън, без да трепне. – Смятам, че да прекараш вечността, затворен като в капан на едно-единствено място, пък дори и в рая, след достатъчно дълго време е същото като ада. Бас държа, че след хиляда години дори една поляна с диви цветя започва да ти се струва като гниещо тресавище.

– Колко си права – промърмори Зевс мрачно. Очите му започнаха да се движат странно, безумно, сякаш престана да схваща действителността. – И толкова много оставащо време.