Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Нахри ненавиждаше това, че от думите му я заболя. Не беше романтична, тъкмо обратното — гордееше се със своя прагматизъм и способността си да оставя чувствата си настрани… та нали именно те я бяха довели до тази стая. И все пак това беше нейната първа брачна нощ и може би се бе надявала на някоя мила дума от новия си съпруг; мъж, нямащ търпение да я докосне, а не такъв, който се притеснява дали няма да го прокълне с магическа болест.

Нахри остави халата си да се свлече на пода без особени церемонии.

— Да приключваме с това. — Приближи се до леглото, играейки си с деликатните медни закопчалки, които придържаха сватбената маска на място.

— Внимавай! — Мунтадир протегна рязко ръка, но я дръпна, когато пръстите им се докоснаха. — Прости ми — побърза да каже. — Просто… закопчалките на маската бяха на майка ми.

Ръцете на Нахри застинаха. Никой в палата не говореше за майката на Мунтадир, отдавна починалата първа съпруга на Гасан.

— Така ли?

Мунтадир кимна и като пое маската от ръцете й, я разкопча ловко. В сравнение с пищната стая и блестящите накити, които и двамата носеха, закопчалките бяха доста скромни, но Мунтадир ги държеше така, сякаш току-що му бяха подали пръстена на Сулейман.

— От векове са в рода й — обясни, прокарвайки палец по изящния филигран. — Все ме караше да й обещая, че съпругата ми и дъщеря ми ще ги носят един ден. — Устните му се извиха в тъжна усмивка. — Казваше, че носели късмет и най-добрите синове.

Нахри се поколеба, а после реши да го подкани да продължи. Отдавна изгубени майки като нищо бяха единственото общо, което имаха помежду си.

— На колко години си бил…

— Бях малък — прекъсна я Мунтадир. Гласът му беше рязък, сякаш въпросът му беше причинил болка. — Като дете била ухапана от наснас в Ам Гезира и отровата останала в нея. От време на време получаваше реакция, но Маниже винаги успяваше да я спре. — Лицето му потъмня. — Докато едно лято Маниже реши, че да се размотава в Зариаспа е по-важно от това да спаси своята царица.

Нахри настръхна при звука на горчилката в думите му. Дотук беше с възможността да открие нещо общо между тях.

— Разбирам — отвърна остро.

Мунтадир очевидно го усети, защото бузите му пламнаха.

— Съжалявам. Не биваше да ти казвам това.

— Няма нищо — отговори Нахри, макар истината да бе, че с всеки изминал миг все повече се разкайваше за този брак. — Никога не си крил какво изпитваш към семейството ми. Как ме нарече пред баща си? „Лъжлива нахидска курва"? Онази, която съблазни брат ти и нареди на афшина да нападне хората ти.

В сивите очи на Мунтадир припламна съжаление, преди да ги наведе.

— Онова беше грешка — каза, защитавайки се едва-едва. — Най-добрият ми приятел и малкият ми брат бяха на прага на смъртта. — Изправи се и тръгна към виното. — Не мислех трезво.

Нахри приседна на леглото, свивайки крака под копринената риза. Беше красива дреха, материята беше толкова тънка, че бе почти прозрачна, извезана с невъзможно изящна златна бродерия и украсена с деликатни мъниста от слонова кост. В друго време и с друг човек навярно би се насладила на закачливия начин, по който докосваше голата й кожа.

Сега обаче определено не се чувстваше така. Взираше се в Мунтадир, неспособна да повярва, че според него това извинение беше достатъчно оправдание за постъпките му.

Той се задави с виното.

— Не ми помагаш да забравя за гнойните язви — каза, кашляйки.

Нахри направи физиономия.

— За бога, няма да те нараня. Не мога. Баща ти ще убие сто деви, ако дори само те одраскам. — Тя потърка глава, а после протегна ръка за виното. Може би едно питие щеше да направи всичко това по-поносимо. — Подай ми го.

Мунтадир й напълни една чаша и Нахри я пресуши, сбръчквайки устни от киселия вкус.

— Ужасно е.

Мунтадир изглеждаше наранен.

— Това е старинно ледено вино от Зариаспа. Безценно, една от най-редките реколти.

— Има вкус на гроздов сок, минал през разложена риба.

— Разложена риба… — повтори той безсилно и разтърка чело. — Е… какво обичаш да пиеш тогава, ако не вино?

Нахри се поколеба, но реши да отговори откровено, тъй като не виждаше как би могло да навреди:

— Каркаде. Това е чай от цветовете на хибискуса. — Буцата в гърлото й стана още по-голяма. — Напомня ми за дома.

— Кожикод?

Нахри сбърчи вежди.

— Какво?

— Не си ли от там?

— Не — отвърна тя. — Аз съм от Кайро.

— О. — Мунтадир изглеждаше объркан. — Те близо ли са?