Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Али си пое рязко дъх. Опита да се раздвижи и изкрещя, прободен от остра болка в рамото. Пое си въздух през зъби, преглъщайки едно проклятие, когато мускулите на ръката му се сгърчиха от спазъм.

Изправи се. Ще умреш тук, ако него сториш. Ала отслабналите му крайници отказваха да се подчинят. Кръв се стичаше от носа му и влизаше в устата му, докато се взираше безпомощно в острите скали, очертани на фона на яркото небе. Един поглед към пукнатината разкри единствено пясък и камъни. Мястото беше — подобаващо — истинско мъртвило.

Али преглътна един хлип. Имаше и по-лоши начини да умре, знаеше това. Можеше да бъде заловен и изтезаван от враговете на семейството му или посечен на парчета от убийци, нетърпеливи да се сдобият с кърваво „доказателство" за победата си. Ала Бог да му е на помощ, Али не беше готов да умре.

Ти си гезирец. Вярваш във Всемилостивия. Не се покривай с позор. Треперейки, Али затвори очи против болката, опитвайки се да намери зрънце покой в светите текстове, които беше научил толкова отдавна. Само че не беше лесно. Лицата на онези, които бе оставил в Девабад — брата, чието доверие беше изгубил най-сетне, приятелката, чиято обич беше убил, бащата, който го беше обрекъл на смърт за престъпление, което не беше извършил, — си пробиваха път през настъпващия мрак, а гласовете им го предизвикваха, докато гаснеше бавно.

Събуди се от вкуса на нещо ужасно противно, което му изливаха в гърлото.

Отвори рязко очи и се закашля, устата му беше пълна с нещо хрупкаво, металическо и отвратително. Замъгленото му зрение постепенно се фокусира върху силуета на широкоплещест мъж, приклекнал до него. Лицето на мъжа се избистри постепенно пред очите му: нос, чупен неведнъж, сплъстена черна брада, премрежени сиви очи.

Гезирски очи.

Мъжът сложи тежка длан върху челото му и изсипа още една препълнена лъжица от отвратителната каша в устата му.

— Хапни си, малки принце.

Али се задави.

— К-какво е това?

В пресъхналото му гърло гласът му беше слаб като шепот.

Другият джин се ухили.

— Кръв от орикс и смачкани скакалци.

Стомахът на Али се разбунтува моментално. Извърна глава, за да повърне, ала другият мъж затисна устата му с ръка и разтърка гърлото му, принуждавайки го да преглътне отново скверната смес.

— Е, недей така. Кой отказва храна, която домакинът му е приготвил толкова грижливо?

— Някой, който идва от Девабад — разнесе се друг глас. Али погледна към краката си и видя жена с дебели черни плитки и лице, сякаш издялано от камък. — Никакви маниери. — Тя вдигна зулфикара и ханджара на Али. — Прекрасни оръжия.

Мъжът му показа съковит черен корен.

— Да не си изял нещо такова? — Али кимна и той изпръхтя. — Глупак. Късмет имаш, че не си се превърнал в купчина пепел. — Той тикна още лъжица от кървавата каша към Али. — Яж. Ще имаш нужда от сила за пътуването към къщи.

Али я отблъсна немощно, все още замаян, а сега и напълно объркан. Порив на вятъра изсуши влагата от кожата му и го накара да потрепери.

— Вкъщи?

— Бир Набат — отвърна мъжът, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Вкъщи. Ала до там има цяла седмица път.

Али се опита да поклати глава, ала вратът и раменете му се бяха схванали.

— Не мога — изхъхри той. — Аз… отивам на юг.

Юг бе единствената посока, за която се сещаше; родът на Кахтаните идваше от внушителната планинска верига, минаваща по влажния южен бряг на Ам Гезира, и бе единственото място, където Али би могъл да намери съюзници.

— На юг? — Мъжът се изсмя. — Полумъртъв си и смяташ да прекосиш Ам Гезира? — Той натъпка още една лъжица в устата му. — Убийци, които те търсят, се спотайват във всяка сянка на тази земя. Говори се, че огнепоклонниците ще възнаградят пребогато онзи, който убие Ализейд ал Кахтани.

— И именно това би трябвало да сторим и ние, Лубейд — намеси се жената и кимна грубо към кашата. — Вместо да си хабим провизиите за някакъв южняшки келеш.

Али преглътна отвратителния буламач с отвращение и присви очи насреща й.

— Би убила един гезирски събрат за чужди жълтици?

— Бих убила един Кахтани безплатно.

Али се сепна от враждебността в гласа й. Мъжът — Лубейд — въздъхна и я стрелна с подразнен поглед, преди отново да се обърне към него.

— Простете на Акиса, принце, ала сега не е най-подходящият момент за посещение в родината ни. — Той остави глинената чаша. — От години не е паднала и капка дъжд. Изворът ни пресъхва, храната ни свършва, децата и старците ни измират… Така че изпращаме послания в Девабад, молейки за помощ. И знаеш ли какво отвръща нашият цар, нашият съплеменник гезирец?