Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Бяха го предали. И нямаше намерение да чака, за да открие дали убийците, или неверните му спътници са в състояние да прекосят реката. Изправи се и се втурна към хоризонта, за да спаси живота си.

Вече бе съмнало, когато краката му най-сетне се подкосиха и той се строполи тежко върху златния пясък. Реката отдавна не се виждаше. Във всички посоки се простираше пустиня, небето бе: ярка, гореща купа, обърната наопаки.

Али плъзна поглед по застиналия пейзаж, докато се бореше за въздух, но беше сам. Облекчение и страх се бореха в него. Беше сам… с огромна пустиня пред себе си и врагове зад гърба си, единствените му притежания бяха зулфикарът и ханджарът. Нямаше храна, вода, подслон. Нямал бе дори време да грабне тюрбана и сандалите си, които биха могли да го предпазят от горещината.

Беше обречен.

И така вече беше обречен, глупако. Баща ти ясно даде да се разбере. Прокуждането му от Девабад беше смъртна присъда, очевидна за всеки, който познаваше политиката на племето му. Наистина ли мислеше, че би могъл да се съпротивлява? Че смъртта му ще бъде лека? Ако баща му искаше да прояви милост, щеше да се погрижи най-малкият му син да бъде удушен в съня си зад стените на града.

За пръв път Али почувства как го жегва омраза. Не заслужаваше това. Беше се опитал да помогне на своя град и на своето семейство, а Гасан не беше достатъчно великодушен дори за да му даде лека смърт.

Гневни сълзи опариха очите му и отвратен, той ги избърса рязко. Не, не така щеше да свърши всичко за него, ронейки сълзи на самосъжаление и проклинайки семейството си, докато издъхва от глад и изтощение насред някакви затънтени пясъци. Той беше гезирец. Когато настъпеше часът, Али щеше да умре със сухи очи, зулфикар в ръка и думите на вярата си на уста.

Обърна очи на югозапад, посоката на родната му земя, посоката, в която се бе молил през целия си живот, и зарови ръце в златния пясък. Извърши ритуалните движения на очистването за молитва, движения, които бе повтарял по няколко пъти на ден, откакто майка му за пръв път му ги беше показала.

Когато свърши, вдигна длани и затвори очи, вдъхвайки острия мирис на пясък и сол, полепнал по кожата му. Води ме — помоли се. — Закриляй онези, които бях принуден да оставя зад себе си, а когато часът ми удари — гърлото му се сви, — когато часът ми удари, момя те, прояви към мен повече милост, отколкото баща ми.

Допря пръсти до челото си. А после се изправи на крака.

Воден единствено от слънцето през безбрежните пясъци, Али следваше неумолимия му път по небето, пренебрегвайки, а после свиквайки с безмилостната му горещина върху раменете си. Беше джин и макар да не можеше да се рее и танцува като дим сред дюните така, както предшествениците му бяха правили преди благословията на Сулейман, пустинята нямаше да го убие. Всеки ден вървеше, докато изтощението не го надвиеше, спирайки единствено за да се помоли и да поспи. Оставяше ума си — отчаянието от това как бе съсипал живота си — да се зарее под бялото, ярко слънце.

Измъчваше го глад. Водата не беше проблем — не беше изпитвал жажда, откакто маридите го бяха обладали. Опитваше се да не мисли какво означава това, да не обръща внимание на тази отскоро неспокойна част от ума му, която се наслаждаваше на влагата (отказваше да я нарече пот), която оросяваше кожата му и се стичаше по крайниците му.

Не би могъл да каже колко дълго беше вървял, когато пейзажът най-сетне се промени и сред пясъчните дюни се показаха остри скали като огромни, сграбчващи пръсти. Али ги обхождаше с поглед, търсейки следи от храна. Чувал бе, че гезирците от селата са в състояние да измагьосат същински пир от остатъците от трапезата на човеците, но той не бе научен на подобна магия. Той беше принц, отгледан, за да стане кайд, заобиколен от прислужници през целия си привилегирован живот.

Отчаян и измъчван от глад, Али изяде всички растения, които успя да намери, чак до корените. Оказа се грешка. На следващата сутрин се събуди от мъчителни спазми в стомаха. Пепел се ронеше от кожата му и той повръща, докато единственото, което изкарваше накрая, беше огненочерно вещество, което изгаряше земята.

Надявайки се да намери малко сянка, където да се възстанови, Али се опита да слезе от скалите, ала така му се виеше свят, че зрението му се замъгли и пътеката танцуваше пред него. Почти веднага се подхлъзна върху ситните камъчета и се запремята по стръмния склон.

Приземи се в една пукнатина в скалата, удряйки рамото си в остър камък. Чу се влажен пукот и по ръката му се разля заслепяваща горещина.